— Върви! Върви! — прошепна му внезапно над ухото някакъв глас.
Той се огледа — и видя смъртта. Сама във вид на бял скелет, яхнала конски скелет, тя се носеше редом с него и тракаше с костите си.
— Дойде ли? — запита кръстоносецът.
— Дойдох. Върви! Върви!
Но в тоя миг забеляза, че и от другата си страна има спътник: стреме до стреме, с него яздеше някакво същество, по тяло подобно на човек, но с нечовешко лице, защото имаше дълга, заострена глава на звяр с щръкнали уши и покрита с черна козина.
— Кой си ти? — попита Зигфрид.
А той, вместо да отговори, му показа зъбите си и почна глухо да ръмжи.
Зигфрид затвори очи, но веднага чу още по-силно тракане на кости и глас, който му викаше в самото ухо:
— Време е! Време е! Бързай! Върви!
И той отговори:
— Отивам…
Но този отговор излезе от гърдите му като че го бе казал някой друг.
И сякаш подтикнат от някаква непреодолима вътрешна сила, той слезе от коня и смъкна от него високото рицарско седло, а след това и юздата. Спътниците му слязоха също от конете и не го оставиха нито за миг, а го заведоха от средата на пътя към края на гората. Там черният вампир му наведе един клон и му помогна да върже на него ремъка на юздата.
— Бързай! — пошепна смъртта.
— Бързай! — зашумяха някакви гласове по върхарите на дърветата.
Унесен като в сън, Зигфрид прекара другия край на ремъка през преждилото, направи примка и стъпил на седлото, което бе сложил по-рано под дървото, постави примката на врата си.
— Ритни седлото!… Хайде! А-а!
Ритнатото с крак седло се търколи на няколко крачки — и тялото на нещастния кръстоносец увисна тежко.
За миг му се стори, че чува някакво прегракнало, сподавено ръмжене и че отвратителният вампир се хвърли върху него, залюля го и почна да ръфа със зъби гърдите му, за да го ухапе в сърцето. Но после загасващите му зеници видяха и нещо друго: смъртта се превърна в белезникав облак, който бавно се приближи до него, прегърна го, обхвана го, обкръжи го и най-сетне покри всичко със страшна непрогледна завеса.
В този миг бурята се развилия с небивала ярост. Гърмът удари насред пътя с такъв силен трясък, като че земята се провали до дъно. Цялата гора се прегъна под натиска на вихъра. Шум, съскане, вой, скърцане на стъбла и трясък на счупени клони изпълни горските дебри. Гонени от вихъра, потоците дъжд закриха светлината и само по време на кратките кървави мълнии можеше да се види лудешки разлюленият над пътя труп на Зигфрид.
На сутринта по същия този път минаваше доста голям керван. Начело яздеше Ягенка с Анулка и с чеха, а зад тях идеха колите, заобиколени от четирима въоръжени с лъкове и мечове слуги. Всеки колар имаше също копие и секира, като не се смятат железните вили и други оръдия за из пътя. Всичко това беше потребно за защита както от дивите зверове, така и от разбойническите шайки, които вечно се скитаха по кръстоносната граница и от които Ягело се оплакваше на великия магистър с писма и лично на съборите в Рачонж.
Но като има до себе си ловки хора и добро въоръжение за отбрана, човек може да не се страхува от тях, затова керванът си вървеше самоуверено и без боязън. След вчерашната буря беше настъпил чудесен ден, свеж, тих и толкова ясен, че там, дето нямаше сянка, очите на пътниците се свиваха от силната светлина. Не се помръдваше нито един лист по дърветата, а на всеки лист се бяха задържали и увиснали едри дъждовни капки, в които слънчевите лъчи се отразяваха с цветовете на дъгата. Всред боровите иглици сякаш блестяха големи диаманти. Проливният дъжд беше направил по пътя малки поточета, които с весело клокочене се стичаха към по-ниските места и образуваха във вдлъбнатините плитки езерца. Цялата околност беше оросена, мокра, но засмяна в утринната ведрина. В такива сутрини радост обхваща и човешките сърца, та коларите и слугите си тананикаха тихичко и се учудваха на мълчанието, което царуваше между ездачите отпреде им.