А те мълчаха, защото в душата на Ягенка беше заседнала тежка мъка. В живота й нещо се бе свършило, нещо се бе пречупило и при все че девойката не беше твърде опитна в разсъждаването и не можеше да си обясни подробно какво става с нея и какво й е, все пак чувствуваше, че всичко, с което е живяла досега, се е оказало измамно и е отишло напусто, че у нея се е разпръснала всяка надежда, както утринната мъгла се разпръсва над полята, че ще трябва да се откаже от всичко, да изостави всичко, да забрави всичко и да започне като че съвсем нов живот. Мислеше също, че е божията воля този живот дори да не бъде съвсем лош, той все пак ще бъде само тъжен и в никой случай не така добър, както можеше да бъде другият, който току-що се беше свършил.
И безпределна жалост свиваше сърцето й по това отлетяло веднъж завинаги минало и напираше в поток сълзи към очите й. Но тя не искаше да плаче, защото и без това чувствуваше и срам — като че ли добавка към тежкото бреме, което гнетеше душата й. По-добре да не беше излизала от Згожелице, за да не се връща сега така от Спихов. Защото тя не можеше да скрие от себе си, че беше дошла тук не само понеже не знаеше какво да прави след смъртта на абата и не само за да не дава повод на Чтан и на Вилк да нападнат Згожелице! Не! Това го знаеше и Мачко, който също я бе взел не по тая причина, а без съмнение щеше да го разбере и Збишко. При тази мисъл бузите й пламваха и горчивина изпълваше сърцето й. „Не бях достатъчно горда — си казваше тя, — а сега намерих, каквото съм търсила.“ И към скръбта, към несигурността за утрешния ден, към гризенията на мъката и безграничното съжаление за миналото се прибави и унижение.
Но по-нататъшните й тежки мисли бяха прекъснати от някакъв човек, който идеше бързо насреща им. Чехът, който следеше внимателно всичко, бутна коня срещу него и по лъка на рамото, по чантата от язовска кожа и по перата от сойка на шапката позна, че е горски пазач.
— Ей! Кой си ти? Стой! — все пак извика той за сигурност.
А човекът се приближи бързо и с развълнувано лице, каквото имат обикновено хората, когато искат да съобщят нещо необикновено, завика:
— Пред вас по пътя има обесен човек!
Чехът се обезпокои дали това не е дело на разбойници и започна бързо да разпитва:
— Далеко ли е оттук?
— На един хвърлей със стрела. До самия път.
— И никой ли няма при него?
— Никой. Пропъдих само един вълк, който го душеше.
Като се спомена за вълк, Хлава се успокои, защото това показваше, че наблизо няма хора, нито някаква засада.
А Ягенка рече:
— Виж какво има.
Хлава препусна напред и след малко се върна още по-бързо.
— Зигфрид виси! — завика той и сдържа коня пред Ягенка.
— В името на отца и сина и светаго духа! Зигфрид ли? Кръстоносецът?
— Кръстоносецът. На юздата се обесил.
— Сам?
— Личи си, че сам, защото седлото е до него. Ако това беше работа на разбойници, те щяха просто да го убият и да вземат скъпото седло.
— Тогава как ще минем?
— Да не отиваме там! Да не отиваме! — завика страхливата Ануля Шечехова. — Току-виж, че нещо ни сполетяло!
Ягенка също се уплаши малко, защото вярваше, че около трупа на самоубиец се събират цели тълпи нечестиви духове, но Хлава, който беше смел и от нищо не се боеше, каза:
— Хайде де! Бях близо до него и дори го бутнах с копието, пък не усещам да имам дявол на врата си.
— Не се подигравай! — извика Ягенка.
— Не се подигравам — отвърна чехът, — но имам упование в силата божия. Но ако се боите, можем да заобиколим през гората.
Ануля почна да моли да заобиколят, но Ягенка помисли малко и рече:
— Ех, не бива да не погребем умрелия! Християнска постъпка е то, от господа Исуса заповядана. Нали и той е човек.
— Човек, но кръстоносец, обесник и мъчител! Гарваните и вълците ще се погрижат за него.
— Не приказвай така! За греховете му ще го съди господ, а ние ще направим своето. Няма да се лепне по нас никаква нечиста сила, ако изпълним божията заповед.
— Тогава нека бъде според вашата воля — отвърна чехът.
И даде съответна заповед на слугите, която те изслушаха с нежелание и отвращение. Но понеже се страхуваха от Хлава, а не им достигаха лопати, взеха вили и брадви, за да изкопаят дупка в земята, и тръгнаха. Чехът отиде също с тях, за да даде пример, и като се прекръсти, разсече собственоръчно ремъка, на който висеше трупът.