Лицето на Зигфрид беше вече посиняло на въздуха и изглеждаше доста страшно, защото очите му бяха отворени и пълни с ужас, устата също отворена, сякаш за да поеме за последен път дъха си. Изкопаха набързо току до дървото гроб и с дръжките на вилите пъхнаха в него тялото с лице към земята, после го зариваха и почнаха да търсят камъни, защото имаше прастар обичай да затрупват с камъни самоубийците, че инак те излизали нощем и нападали пътниците.
Камъни имаше доста и по пътя, и из горския мъх, та скоро над кръстоносеца израсна островърха могила, а след това Хлава изсече със секирата на стъблото на бориката кръст, което направи не заради Зигфрид, а да не събират злите духове на това място, и се върна при кервана.
— Душата му е в пъкъла, а тялото вече в земята — рече той на Ягенка. — Сега можем да тръгнем.
И те тръгнаха. Но като минаваха покрай него, Ягенка откъсна клонче от бориката и го хвърли върху камъните, а по примера на господарката направиха същото и всички останали, защото и това изискваше обичаят.
Дълго яздеха мълчаливо, замислени върху съдбата на тоя зловещ монах-рицар и за наказанието, което го постигна. Най-сетне Ягенка рече: — Божието правосъдие никого не отминава. И не подобава дори да се изрече „упокой, господи“ над гроба му, защото за него няма милост.
— Вие все пак имате милостива душа, щом заповядахте да го погребем — отговори чехът.
А после заговори някак неуверено:
— Хората разправят — ех, може би не хората, а само вещиците и магьосниците, — че уж връвта или ремъкът, на който е висял обесеният, донасяли щастие във всичко; но аз не взех от Зигфрид ремъка, защото за вас очаквам щастие не от магьосничество, а само от силата на господа Исуса.
Ягенка не отговори нищо, а след малко въздъхна няколко пъти и каза сякаш на себе си:
— Ех! То моето щастие се е видяло вече!
V
Девет дена след заминаването на Ягенка Збишко стигна до спиховската граница, но Дануша беше вече близо до смъртта и той изгуби напълно надежда да я докара жива при баща й. Още на другия ден, когато тя почна да отговаря несвързано, Збишко забеляза, че не само разумът й е размътен, но и тялото й е обхванато от някаква болест, с която беше безсилно вече да се бори това съсипано от страдания, неволя, затвор, мъчения и постоянен страх дете. Възможно бе и отгласите на ожесточената борба, която Збишко и Мачко водиха с немците, да бяха препълнили чашата на нейния ужас и именно тогава да я е сполетяла тази болест; треската вече не я напусна почти до края на пътуването. Това беше донякъде благоприятно, защото през страшните диви гори и всред неизброимите мъчнотии Збишко я возеше като мъртва, в безсъзнание и безучастна към всичко. Като преминаха горите и навлязоха в обработени места между селищата на селяни и шляхта, опасностите и мъките се свършиха. Като се научаваха, че карат дете на земляк, отвлечено от кръстоносците и при това дъщеря на прославения Юранд, за когото пътуващите певци пееха вече много песни по замъците, именията и селските къщи, хората се надпреварваха да услужват и да помагат. Доставяха им храна и коне. Всички врати им бяха отворени. Нямаше вече нужда Збишко да вози Дануша в люлката между конете, защото яки момци я носеха на носилка от село до село така грижливо и предпазливо, като че държаха на раменете си някаква светиня. Жените я обкръжаваха с най-топли грижи. Мъжете пък, като чуваха разказите за нейните тегла и мъчения, скърцаха със зъби и не един от тях току навличаше желязна броня, хващаше меча, секирата или копието и тръгваше по-нататък със Збишко, за да го върнат тъпкано на враговете, защото разгневените хора смятаха, че не е достатъчно да отмъстят за неправдата само с неправда.
Но Збишко в това време не мислеше за отмъщение, а само за Дануша. Той живееше между проблясъците на надеждата, когато на болната временно ставаше по-добре, и между глухото отчаяние, когато състоянието й явно се влошаваше. А тук вече той не можеше да се мами. Неведнъж в началото на пътуването през главата му прелиташе суеверната мисъл, че може би там някъде из местата, през които минаваха без път, ги дебне по стъпките смъртта и чака само удобна минута да се нахвърли върху Дануша и да изсмуче от нея последния остатък от живот. Това видение или по-скоро усещане беше така ясно, особено през тъмните нощи, та понякога го обземаше отчаяното желание да се обърне, да извика смъртта на двубой, както се извиква рицар, и да се бие с нея до последен дъх. Но към края на пътуването беше още по-лошо, защото той усещаше вече смъртта не зад кервана, а всред самия керван, невидима наистина, но толкова близка, та ги облъхваше нейното ледено дихание. И той вече разбра, че срещу този неприятел няма да помогне нито храбростта, нито яката ръка, нито оръжието, че ще трябва да предаде безпомощно най-скъпото си същество.