Като чуха това, двамата рицари, при все че бяха пийнали на вечерята малко над мярката, отидоха да спят вече не с толкова весело сърце. Мачко не можеше дори да заспи и след известно време, когато бяха вече легнали, се обърна към братанеца си:
— Збишко?
— Какво?
— Като прецених всичко, мисля все пак, че ще ти отсекат главата.
— Така ли мислите? — попита Збишко със сънен глас.
После се обърна към стената и заспа сладко, защото беше уморен от пътя…
V
На другия ден двамата рицари от Богданец заедно с Повала отидоха за първа литургия в катедралата както заради богослужението, така и за да видят кралския двор и гостите, които бяха надошли в замъка. По пътя Повала срещна мнозина познати, а между тях много рицари, прославени в страната и в чужбина, които младият Збишко разглеждаше с възторг и си обещаваше, че ако работата с Лихтенщайн му се размине, ще се стреми да се изравни с тях по мъжество и по всички добродетели. Един от тези рицари, Топорчик, роднина на краковския кащелян, им съобщи новината, че се е върнал от Рим Войчех от Ястшембец, ректор на духовното училище, който занесъл на папа Бонифа-ций IX писмо от краля с покана да дойде за кръстник в Краков. Бонифаций приел поканата и при все че изказал съмнение дали ще може да дойде сам той, упълномощил пратеника си да държи от негово име при кръщавката детето, което ще се роди, и същевременно молел на детето да се даде името Бонифаций или Бонифация в знак на неговата голяма обич към краля и кралицата.
Говореха още за скорошното пристигане на унгарския крал Зигмунт и го очакваха, сигурни, че ще дойде. Защото Зигмунт идваше и канен, и неканен всякога, когато му се явеше случай да присъствува на някакви празненства, пиршества и състезания, в които на драго сърце вземаше участие, понеже искаше да се прочуе по света и като владетел, и като певец, и като един от първите рицари. Повала, Завиша от Гарбов, Добко от Олешница, Нашан и други знаменити като тях мъже с усмивка си спомниха как при предишното идване на Зигмунт крал Владислав ги бе замолил тайно да не бъдат много упорити на турнирите и да щадят „унгарския гост“, чиято широко известна по света суетност беше толкова голяма, та при несполука очите му се изпълваха със сълзи. Но най-голям интерес будеше всред рицарите Витолд. Разправяха чудеса за люлката, изляна от чисто сребро, която литовските князе и боляри донесли в дар от Витолд и от жена му Ана. Събрали се бяха, както всякога преди литургия, купчинки хора, които си разправяха новините. В една от тях Мачко, като чу за люлката, взе думата и почна да описва колко ценен е подаръкът, но повече говореше той за намерението на Витолд да предприеме голям поход срещу татарите. За това го питаха най-много. Походът бил почти готов, защото голяма войска потеглила вече на изток към Русия, и ако излезе сполучлив, ще разшири властта на крал Ягело едва ли не над половината от света, чак до непознатите далнини на Азия, до границата с Персия и бреговете на Арал. Мачко, конто отдавна се движеше близо до самия Витолд и можеше да знае намеренията му, умееше да разказва за тях подробно и толкова красноречиво, че докато забиха камбаните за литургията, пред входа на катедралата се бе събрал около него цял кръг любопитни. Отнася се — казваше той — просто за кръстоносен поход. Сам Витолд, макар да го пишат велик княз, управлява Литва от името на Ягело и е само наместник, а заслугата ще се падне на краля. И каква слава ще бъде за новопокръстената Литва и за могъществото на Полша, когато съединените войски занесат кръста в такива страни, дето не споменават името на Спасителя или го споменават само за да го хулят, и дето не е стъпвал досега кракът нито на поляк, нито на литовец! Когато полските и литовските войски качат отново на изгубения татарски трон изгнаника Тохтамиш, той ще се признае за „син“ на крал Владислав и както е обещал, заедно с цялата Златна орда ще се поклони на кръста.
Околните слушаха напрегнато тези думи, но мнозина не разбираха твърде добре за какво се отнася — кому Витолд щял да помага, срещу кого ще воюва, — затова някои почнаха да питат:
— Кажете ясно, с кого ще има война?
— С кого ли? С Тимур Куция — отговори Мачко. Настъпи кратко мълчание. До ушите на западните рицари бяха стигали наистина не един път имената на Златни, Сини, Азовски и разни други орди, но татарските работи и междуособните войни между отделните орди не им бяха добре известни. От друга страна, не би се намерил нито един човек в цяла Европа, който да не беше чувал за страшния Тимур Куция или Тамерлан, чието име се повтаряше с не по-малка тревога, отколкото някога името на Атила. Нали той беше „господар на света“ и „господар на времената“ — владетел на двайсет и седем завоювани държави, владетел на Московска Русия, владетел на Сибир, на Китай чак до Индия, Багдад, Испахан, Алеп, Дамаск — сянката на когото падаше през арабските пясъци върху Египет и през Босфора върху Византийската империя, — изтребител на човешкия род, чудовищен строител на пирамиди от човешки черепи, победител във всички сражения, непобеждаван нито в едно, „господар на душите и телата“.