И това чувство беше най-страшното, защото с него се свързваше жалост, стихийна като вихър и бездънна като море. Как можеше да не стене, как можеше да не се разкъсва от болка душата на Збишко, когато при всеки поглед към своята любима той й казваше като че с неволен укор; „Затова ли те обичах, затова ли те намерих и отървах, за да те засипя утре с пръст и да те не видя вече никога?“ И при тия думи поглеждаше нейните горящи от треска бузи, нейните мътни безумни очи и отново я питаше: „Ще ме напуснеш ли? Не ти ли е жал? Нима искаш да си без мене, а не с мене?“ И в такива минути му се струваше, че и той самият губи ума си, а гърдите му разпъва нещо като плач, огромен, но сподавен, който не можеше да избухне, защото му заприщваше пътя, и някаква злоба, и някакъв гняв срещу безмилостната сляпа и студена сила, която е връхлетяла на невинното дете. Ако зловещият кръстоносец беше тогава в кервана, той би го разкъсал като див звяр.
Стигнаха до горския замък и Збишко искаше да отседнат, но там пролетно време беше пусто. При това той узна от стражата, че княгинята с княза били отишли на гости у брат му Жемовит в Плоцк, та изостави намерението си да ходи във Варшава, дето придворният лекар би могъл да даде помощ на болната. Оставаше да бърза към Спихов, което беше страшно, защото му се струваше, че всичко вече свършва и той ще отнесе на Юранд само труп.
Но на няколко часа път, преди да стигнат в Спихов, сърцето му озари отново светъл лъч на надежда. Бузите на Дануша почнаха да побледняват, очите станаха по-малко мътни, дишането не така високо и не толкова бързо. Збишко забеляза това веднага и след малко заповяда да се направи последна почивка, за да може и тя да си почине спокойно. Бяха вече на около една миля от Спихов, далече от хорски жилища, на тясна пътека между нивите и ливадите. Една дива круша наблизо хвърляше добра сянка и те се спряха под нейните клони. Слугите слязоха от конете и ги разседлаха, за да пасат по-лесно. Изморени от пътя и жегата, двете жени, наети да гледат Дануша, и момчетата, които я носеха, налягаха под сянката и заспаха; само Збишко бдеше край носилката и седнал досам нея на корените на крушата, не спущаше очи от болната.
А тя лежеше всред пладнешката тишина спокойно, с притворени клепачи. Обаче на Збишко се струваше, че не спи. И наистина, когато на другия край на широката ливада един косач спря да коси и почна да точи косата си с бруса, Дануша трепна леко и вдигна за миг клепачи, после веднага ги затвори; гърдите й се надигнаха, като че от по-дълбоко дишане, а от устата й излезе едва доловим шепот:
— На цветя мирише…
Това бяха първите не трескави и не безумни думи, които тя изрече от началото на пътуването, защото от нагряната от слънцето ливада ветрецът донасяше наистина силен мирис на сено, на мед и на най-различни благовонни билки. При мисълта, че съзнанието на болната се връща, сърцето на Збишко трепна от радост. В първия порив на радостта искаше да се хвърли в краката й, но от страх да не я изплаши, се сдържа, само коленичи пред носилката, наведе се над нея и почна тихичко да вика:
— Данушке! Данушке!
А тя отвори отново очи, гледа го някое време, после усмивка озари лицето й и също както по-преди в колибата на въглищарите, но много по-съзнателно изговори името му:
— Збишко!…
И се опита да му протегне ръце, но от голяма слабост не можа да стори това; а той я прегърна с препълнено от радост сърце, като че й благодареше за някаква безкрайна милост.
— Ти се събуди вече! — каза той. — О, слава богу… слава богу…
После гласът му пресекна и те се гледаха известно време в мълчание. Тишината на полето беше нарушавана само от благоуханния полъх на ветреца откъм ливадите, който шумолеше в листата на крушата, от цвъртенето на щурците в тревата и от далечната неясна песен на косача.
Дануша поглеждаше с все по-бистър поглед и не преставаше да се усмихва, също като дете, което вижда насъне ангел. Но постепенно в очите й почна — да се отразява някаква почуда.
— Къде съм?… — рече тя.
Тогава от устата на Збишко бликна цял поток къси, прекъсвани от радост отговори:
— При мене си! Близо до Спихов! Отиваме при татко. Свърши се вече неволята ти. О, моя Данушке! О, Данушке! Търсих те и те отървах. Ти не си вече в ръцете на немците. Не се бой! Ей сега ще видим Спихов. Ти беше болна, но господ се смили над тебе, Колко мъка, колко плач! Данушке!… Сега вече е добре!… Пред тебе има вече само щастие. Ех, как дълго те търсих!… Колко места обходих!… Ех, могъщи боже… Ех!…