И си отдъхна издълбоко, почти със стон, като че изхвърляше от гърдите си останалото бреме на мъката.
Дануша лежеше спокойно, нещо си припомняше, нещо обмисляше и най-сетне запита:
— Значи, ти не ме забрави?
И две сълзи бликнаха в очите й и потекоха по лицето й върху възглавницата.
— Аз да те забравя! — извика Збишко.
И в този сподавен вик имаше повече сила, отколкото в най-големите клетви и уверения, защото винаги я бе обичал с цялата си душа, а от часа, когато я намери, тя му стана по-скъпа от всичко на света.
Но ето че отново настъпи тишина; само в далечината селянинът престана да пее и почна за втори път да точи с бруса косата си.
Устните на Дануша почнаха отново да се движат, но с такъв тих шепот, че Збишко не можеше да чуе какво казва, та се наведе и запита:
— Какво казваш, ягодичке?
А тя повтори:
— На цветя мирише…
— Защото сме край ливадите — отвърна той, — но веднага ще тръгнем по-нататък… При татко, който също е освободен от плен. И ще бъдещ моя до смъртта. Чуваш ли ме добре? Разбираш ли ме?
Изведнъж той трепна от внезапна тревога, защото забеляза, че лицето й побледнява все повече и повече, а по него се събират нагъсто дребни капки пот.
— Какво ти е? — попита той страшно уплашен.
И усети как косата му настръхва на главата и мраз полазва по тялото му.
— Какво ти е? Кажи! — повтори той.
— Тъмно е! — прошепна тя.
— Тъмно ли? Слънцето свети, а на тебе да ти е тъмно? — попита той със задавен глас. — Току-що приказваше разбрано! За бога, кажи поне една дума!
Тя пак раздвижи устни, но не можеше вече дори да шепне. Збишко отгатна само, че тя изговаря неговото име и че го вика. Веднага след това отслабналите й ръце почнаха да треперят и да тупкат по килимчето, с което беше покрита. Това трая минута. Нямаше вече съмнение: тя умираше.
А той в ужас и отчаяние почна да я моли, като че молбите можеха нещо да направят:
— Данушке! О, боже милосърдни!… Почакай поне до Спихов! Почакай! Почакай! О, Исусе, Исусе, Исусе!
При тия негови молби се събудиха жените и дотърчаха прислужниците, които бяха настрана в ливадата при конете. Но като разбраха още от пръв поглед какво става, коленичиха и почнаха гласно да се молят.
Полъхът на вятъра утихна, престанаха да шумолят листата на крушата и само думите на молитвата се разнасяха всред дълбоката полска тишина.
Току преди края на молитвата Дануша отвори още веднъж очи, като че искаше да погледне за последен път Збишко и слънчевата светлина, после веднага заспа вечен сън …
Жените й затвориха очите и отидоха да наберат цветя от ливадата. Слугите тръгнаха след тях — и ходеха така по слънцето, всред буйните треви, подобни на полски духове, навеждаха се често и плачеха, защото сърцата им бяха препълнени от милост и жал. Збишко беше коленичил под сянката при носилката, сложил глава на коленете на Дануша, неподвижен и безмълвен, сам като мъртвец, а те се въртяха ту наблизо, ту по-далеч и късаха златисти жълтурчета и звънчета, и розова свиларка, която цъфтеше обилно, и бяла детелина с меден аромат. Във влажните долчинки намериха и перуники, а по междите на угарите — жълтуга. И чак когато набраха по цял сноп цветя, те заобиколиха натъжени носилката и почнаха да я украсяват. Покриха почти изцяло с цветя и треви тялото на умрялата, оставиха открито само лицето, което се белееше между звънчетата и перуниките притихнало, успокоено от непробудния сън, ясно като на ангел.
До Спихов нямаше дори и една миля, затова след малко, когато мъката и скръбта им намериха облекчение в сълзите, те вдигнаха носилката и потеглиха към боровата гора, отдето вече почваха земите на Юранд.
Слугите водеха зад шествието конете. Сам Збишко носеше носилката откъм главата, а жените, натоварени с останалите снопчета треви и цветя, вървяха напред и пееха набожни песни, бавно вървяха и вървяха между зелената ливада и равната сива угар като някаква жалейна процесия.
По синьото небе нямаше нито едно облаче и целият свят се топлеше в златния слънчев блясък.
VI
Пристигнаха най-сетне с тялото на девойката до спиховските гори, на чиято граница пазеха денем и нощем въоръжените хора на Юранд. Един от тях се затече да съобщи на стария Толима и на отец Калеб, а други придружиха шестивето изпърво по лъкатушната и изровена пътека, а после по широкия горски път чак до онова място, дето боровата гора свършваше и почваха обширните мочурливи ливади и пълните с блатни птици тресавища, зад които на сухото възвишение бе разположен спиховският замък. Те разбраха изведнъж, че тъжната вест е стигнала вече в Спихов, защото, щом излязоха от горския полумрак на осветената равнина, до ушите им стигна звънът на камбаната от параклиса на замъка. Скоро след това те видяха отдалеко, че насреща им иде голямо множество мъже и жени. Когато навалицата се приближи на два-три хвърлея със стрела, можеха вече да се разпознаят лицата. Начело вървеше самият Юранд, поддържан от Толима, и опипваше с тоягата пътя пред себе си. Той можеше лесно да се познае по огромния си ръст, по червените ями на мястото на очите и по бялата до раменете коса. Редом пристъпяше с кръст и с бяла одежда отец Калеб. След тях носеха знамето с Юрандовия герб, около него вървяха въоръжените спиховски бойци, а зад тях забрадени жени и гологлави девойки. В края на шествието се движеше колата, на която щяха да поставят тялото.