VII
След погребението на Дануша Збишко не легна болен на легло, но бе обхванат от вцепенение. В началото, в първите дни, той не беше така зле; ходеше, говореше за своята умряла жена, навестяваше Юранд и седеше при него. Разказа също на свещеника за Мачковия плен и те двамата решиха да изпратят в Прусия и в Малборг Толима, за да разпита къде е Мачко и да го откупи, като плати същевременно и за Збишко толкова сребро, колкото са уговорили с Арнолд фон Баден и неговия брат. В спиховските скривалища имаше доста сребро, което Юранд на времето бе спечелил от стопанството си или сдобил като плячка, затова отец Калеб допущаше, че стига да получат парите, кръстоносците лесно ще пуснат стария рицар и няма да пожелаят младият да им се яви лично.
— Иди в Плоцк — каза на прощаване отец Калеб на Толима — и вземи от тамошния княз писмо. Иначе първият кръстоноски вожд, когото видиш, ще те обере и ще те затвори.
— Ех, нали ги познавам — отвърна старият Толима. — Те могат да ограбват дори и ония, които идват при тях с такива писма.
И той замина. Но много скоро отец Калеб почна да съжалява, че не е пратил самия Збишко. Наистина той се боеше, че в първите минути на скръбта си младежът не ще може да свърши работата както трябва или може би ще избухне в гняв срещу кръстоносците и ще се изложи на опасност; той знаеше също, че ще му бъде мъчно веднага да се отдели от гроба на любимата, с тъга в душата, току-що осиротял, и то веднага след такова страшно и мъчително пътуване чак отнякъде си, от Готесвердер, та до Спихов. По-късно обаче той съжаляваше, че е взел всичко това пред вид, защото състоянието на Збишко се влошаваше от ден на ден. До самата смърт на Дануша той бе живял при страшно усилие, в напрежение на всичките си сили: ходи накрай света, би се, освободи жена си, прекара я през дивите пущинаци — и внезапно всичко това се свърши, сякаш някой го пресече с меч, и остана само споменът, че всичко това е отишло напусто, че всичкият му труд е отишъл на вятъра и че всичко това наистина е отминало, но заедно с него е отминала и част от живота му, отминала е надеждата, отминало е и доброто, погинала е любовта и нищо не е останало. Всеки човек живее за утрешния ден, всеки нещо предприема и тъкми за бъдещето, а на Збишко утрешният ден беше безразличен и за бъдещето имаше същото чувство, каквото имаше Ягенка, когато на заминаване от Спихов бе казала: „То моето щастие се е видяло вече!“ Но в душата на Збишко това чувство на тъга, празнота и нещастие произтичаше от страшна болка и все по-голяма жалост за Дануша. Тая жалост го пронизваше цял, овладяваше го и се засилваше все повече, докато най-сетне в сърцето на Збишко не остана място за нищо друго. И така той само за това мислеше, подхранваше го в душата си, живееше само с него, безчувствен към всичко друго, затворен в себе си, потънал като че в полусън, без да съзнава това, което ставаше около него. Всички способности на неговата душа и тяло, предишната му пъргавост и енергичност се превърнаха в безразличие. В погледа и в движенията му имаше сега някаква старческа вдървеност. По цели дни и нощи прекарваше или в подземието при ковчега на Дануша, или на пръстената пейка пред къщата и през пладнешките часове се грееше на слънце. Понякога толкова се забравяше, че не отговаряше и на запитванията. Отец Калеб, който го обичаше, почна да се страхува да не би тази мъка да го разяде, както ръждата разяжда желязото, и с тъга мислеше, че може би ще е по-добре да изпрати някъде Збишко, па макар и при кръстоносците с откупа. „Трябва — казваше той на местния клисар, с когото по липса на някой друг си приказваше за своите грижи — някакво приключение да го раздруса, както вихърът раздрусва дървото, защото иначе съвсем ще изтлее.“ А клисарят потвърждаваше думите му и умно казваше за сравнение, че когато човек се задави с кост, добре е хубавичко да го удариш по врата.
Обаче никакво приключение не се явяваше, но вместо това няколко седмици по-късно пристигна неочаквано рицарят дьо Лорш. Неговото идване разтърси Збишко, защото му припомни похода в Жмудж и отърваването на Дануша. А самият дьо Лорш никак не избягваше да докосва тези мъчителни спомени. Напротив — като узна за нещастието на Збишко, отиде веднага да се помоли заедно с него над ковчега на Дануша, говореше за нея непрекъснато и най-сетне, понеже беше донякъде певец, той съчини за нея песен, която през нощта изпя в съпровод на лютия при решетката на гробницата така трогателно и жално, че Збишко, ако и да не разбираше думите, се разплака страшно само от напева и плака чак до съмване.