А после, изтощен от този плач, от скръбта и умората, той заспа дълбок сън и когато се събуди, явно беше, че част от скръбта му е изплакана заедно със сълзите, защото стана по-жив, отколкото предишния ден, и гледаше по-весело наоколо си. Зарадва се много на рицаря дьо Лорш и почна да му благодари, задето е дошъл, а после и да го разпитва отде се е научил за нещастието му.
А той му разказа чрез отец Калеб, че узнал за смъртта на Дануша едва в Любава от стария Толима, когото видял окован при тамошния управител, че сам той и без това бил тръгнал за Спихов, за да се предаде в плен на Збишко.
Известието за затварянето на Толима направи силно впечатление и на Збишко, и на свещеника. Те разбраха, че откупът е изгубен, защото нямаше на света по-мъчно нещо от това да изтръгнеш от гърлото на кръстоносеца веднъж заграбените пари. Затова се налагаше да се отиде с втори откуп.
— Горко ни! — извика Збишко. — Значи, клетият ми чичо чака там и мисли, че съм го забравил! Сега трябва да отида при него колкото може по-бързо.
После се обърна към рицаря дьо Лорш:
— Знаеш ли как е станало това? Знаеш ли, че е в ръцете на кръстоносците?
— Зная — отговори дьо Лорш, — защото го видях в Малборг, затова аз самият дойдох тук.
А в това време отец Калеб почна да се вайка.
— Зле постъпихме — каза той, — но всички бяхме изгубили и ума и дума… Повече разум очаквах от Толима. И защо не е отишъл в Плоцк, а без всякакво писмо се е запътил при тия разбойници!
Пан дьо Лорш сви рамене и каза:
— Какво значат за тях писмата? Нима самият плоцки княз, както и вашият тука малко злини търпят от тях? По границата има вечни битки и нападения — защото и вашите не прощават. Същото прави и всеки техен вожд. Всеки управител върши, каквото си ще, а по алчност те като че ли се надпреварват кой кого да надмине…
— Тъкмо затова Толима трябваше да отиде в Плоцк.
— Така е искал и да направи, но го хванали по пътя край границата, дето бил спрял да нощува. И щели да го убият, ако не им бил казал, че носи пари за управителя в Любава. Така се и спасил, но сега управителят ще посочи свидетели, че Толима сам е казал това.
— А как е чичо Мачко? Здрав ли е? Не напират ли да му вземат главата? — попита Збишко.
— Здрав е — отвърна дьо Лорш. — Сърдят се там много на „крал“ Витолд и на ония, които помагат на жмуджанците — и навярно биха погубили стария рицар, но им е жално за откупа. Затова братята фон Баден го пазят, а най-сетне върховният съвет е загрижен за моята глава, защото, ако биха я пожертвували, срещу тях ще възнегодува рицарството във Фландрия и в Гелдрия, и в Бургундия… Знаете, че съм роднина на гелдрийския граф.
— А каква връзка има това с твоята глава? — попита учудено Збишко.
— Нали съм хванат от тебе. Аз казах в Малборг така: „Ще вземете главата на стария рицар от Богданец, но младият ще вземе моята…“
— Няма да я взема! Бога ми!
— Зная, че няма да я вземеш, но те се страхуват и затова Мачко е у тях в безопасност. Те ми казаха, че и ти си също пленник, защото фон Баден са те пуснали само срещу рицарска дума, затова и аз не съм бил длъжен да ти се явявам. Но аз им отговорих, че когато ме плени, ти беше свободен. И ето на, аз съм твой! А докато съм в твоите ръце, те не ще направят нищо нито на тебе, нито на Мачко. Ти плати откупа на фон Баден, а за мене искай два или три пъти повече. Те са длъжни да платят. Така казвам не защото мисля, че струвам повече от вас, а за да накажа тяхната алчност, която ме отвращава. Някога имах съвсем друго мнение за тях, но сега ми опротивяха и те, и тяхното гостоприемство. Ще отида в светата земя там да търся приключения, защото не искам повече да им служа.
— Или пък останете, рицарю, у нас — каза отец Калеб. — И мисля, че така ще бъде, защото не ми се вярва те да платят откуп за вас.
— Ако те не платят, аз сам ще платя — отвърна дьо Лорш. — Дошъл съм тук с богата свита и коли имам пълни, а това, което е в тях, ще стигне…
Отец Калеб повтори на Збишко тези думи, към които Мачко надали би останал равнодушен, но Збишко, като млад и не жаден за богатство, отвърна:
— Кълна се в честта си! Няма да стане, както казваш. Ти ми беше като брат и приятел и аз няма да взема от тебе никакъв откуп.
Тогава се прегърнаха и почувствуваха, че между тях се завърза нова връзка. Но дьо Лорш се усмихна и рече:
— Добре. Нека само немците да не знаят това, че ще поискат за Мачко повече. А пък виждате ли — те са длъжни да платят, понеже се боят да не разглася по всички дворове и между рицарството, че уж на драго сърце канят рицарите на гости, но когато някой от гостите падне в плен, те го забравят. А Орденът сега има страшна нужда от гости, защото се страхува от Витолд, а още повече от поляците и от техния крал.