— Тъкмо за това щях и да те помоля — отговори дьо Лорш, — защото отдавна исках да видя вашите рицари, а при това съм чувал, че дамите от кралския двор приличат повече на ангели, отколкото на земни жителки.
— Ти току-що каза същото за двора на Витолд — забеляза Збишко.
VIII
Збишко се укоряваше, че заради своята скръб бе забравил чичо си, но тъй като и без това беше свикнал да изпълнява бързо намеренията си, още на сутринта преди съмване тръгна заедно с пан дьо Лорш за Плоцк. Крайграничните пътища, дори във време на пълен мир, не биваха безопасни поради разбойниците, чиито многочислени шайки бяха поддържани и покровителствувани от кръстоносците, за което крал Ягело открито ги обвиняваше. Въпреки оплакванията, които стигаха чак до папата в Рим, и въпреки заплашванията и суровите наказания, съседните немски вождове позволяваха често на наемните войници да се присъединяват към разбойниците, а после се отричаха наистина от ония, които имаха нещастието да попаднат в ръцете на поляците, но както в селата на Ордена, така и в замъците даваха убежище на ония, които се връщаха с плячка и с пленници.
В такива именно разбойнически ръце попадаха неведнъж пътниците и крайграничните жители, а особено децата на богатите хора, които биваха отвличани за откуп. Но понеже двамата млади рицари имаха големи свити, в които освен коларите имаше по петнайсетина въоръжени пешаци и конници, не се страхуваха от нападение и без премеждия стигнаха до Плоцк, дето още щом влязоха, ги чакаше приятна изненада.
В странноприемницата те намериха Толима, пристигнал там един ден преди тях. Нещата се развили така: кръстоносният управител от Любава дочул, че пратеникът на Збишко, когато го нападнали недалеко от Бродница, успял да скрие част от откупа; тогава го изпратил в замъка с поръчение до вожда да го принуди да покаже къде са скрити парите. Толима използувал случая и избягал, а когато рицарите се учудиха, че това му се е удало така лесно, той им разказа следното:
— Всичко стана заради тяхната лакомия. Вождът на Бродница не искаше да ме придружава голяма стража, да не би да се разчуе за парите. Може да са се уговорили с любавския да си ги поделят, а са се бояли, че ако се разчуе, ще трябва да изпратят голяма част от парите в Малборг, а дори и всичките да дадат на Баденовците. Затова той ме изпрати само с двама души: един доверен наемник, който щеше заедно с мене да гребе по река Дрвенца, и някакъв си писар… А понеже не трябваше никой да ни види, тръгнахме на мръкване. Границата, както знаете, е там наблизо. Бяха ми дали едно дъбово весло… и — с божата помощ… ето ме вече в Плоцк.
— Разбирам! А онези не се върнаха! — извика Збишко.
Усмивка озари навъсеното лице на Толима.
— Нали Дрвенца се влива във Висла — рече той. — Как ще се върнат срещу течението? Ще ги намерят кръстоносците може би чак в Торун.
А след малко се обърна към Збишко и добави:
— Част от парите ми заграби любавският управител, но ония, които бях скрил при нападението, ги намерих и сега ги дадох, господарю, на съхранение у вашия оръженосец, защото той живее в замъка на княза, а там парите са на по-сигурно място, отколкото у мене в странноприемницата.
— Та моят оръженосец тук в Плоцк ли е? А какво прави той тук? — запита учуден Збишко.
— Като докара Зигфрид, нали замина с онази девойка, която беше в Спихов, а сега е придворна на тукашната княгиня. Така ми каза той вчера.
Но Збишко, който поради дълбоката скръб след смъртта на Дануша за нищо не беше питал в Спихов и нищо не знаеше, едва сега си припомни, че чехът бе изпратен напред със Зигфрид — и при този спомен сърцето му се сви от болка и жажда за мъст.
— Наистина! — рече той. — Ами къде е онзи палач? Какво стана с него?
— Не ви ли каза отец Калеб? Зигфрид се обесил и вие сте минали, господарю, край неговия гроб.
Настъпи късо мълчание.
— Оръженосецът казваше — рече най-сетне Толима, — че се тъкми да дойде при вас и би го направил вече отдавна, но трябвало да наглежда девойката, която след връщането й от Спихов заболяла тук.
А Збишко се отърси от тъжните спомени като от сън и попита отново:
— Каква девойка?
— Ами онази — отвърна старецът, — сестра ви или ваша роднина, която, облечена с мъжки дрехи, дойде в Спихов с рицаря Мачко, по пътя бе намерила нашия господар, който вървял опипом. Ако не била тя, нито рицарят Мачко, нито вашият оръженосец биха го познали. Обичаше я след това нашият господар много, защото се грижеше за него като родна дъщеря и освен отец Калеб само тя можеше да го разбира.