— Господ да ви награди, благородни пане — отговори Збишко. — Да бях свалил от коня най-видния немец, не щях толкова да се зарадвам, както сега, че ви виждам здрав.
— И аз също се радвам. Ами де е баща ти?
— Не баща, а чичо. Той е пленник у кръстоносците и аз отивам при него с откуп.
— А онова девойче, което те покри с булото си?
Збишко не отговори нищо, само вдигна нагоре очи, които се насълзиха веднага. Като видя това, рицарят от Тачево рече:
— Долина на плача е този свят… същинска долина на плача! Да седнем под тая офика и ще ми разкажеш тъжните си приключения.
И го поведе към ъгъла на двора. Там Збишко седна до него и почна да му разказва за нещастието на Юранд, за отвличането на Дануша и как я е търсил, и как тя умряла след освобождаването. А Повала слушаше внимателно и ту учудване, ту гняв, ту ужас се изписваха по лицето му. Най-сетне, когато Збишко свърши, той продума:
— Ще разкажа всичко на краля, нашия господар! Той и така се кани да говори на магистъра за малкия Яшко от Кретков и ще иска строго наказание за ония, които го отвлякоха. А го отвлекли, защото е богат и искат откуп. За тях не е нищо да вдигнат ръка на дете.
Той се позамисли и продължи, като че говореше сам на себе си:
— Ненаситно е това племе, по-лошо от турците и от татарите. Кръстоносците много се страхуват и от краля, и от нас, обаче не могат да се въздържат от грабежи и убийства. Нападат села, колят селяни, давят рибари, грабят деца като вълци. Какво ли щеше да бъде, ако не се боеха!… Магистърът изпраща при чуждите дворове оплаквания против краля, а пред очите му го ласкае, защото по-добре от другите познава нашата сила. Но чашата ще се препълни най-после!
И пак се умълча, а после сложи ръка на рамото на Збишко.
— Ще кажа на краля — повтори той, — а у него отдавна вече гневът кипи като вряла вода в гърне, и бъди уверен, че страшно наказание не ще отмине виновниците за твоята беда.
— От тях, пане, нито един вече не е жив — отвърна Збишко.
А Повала го погледна с дълбоко приятелско съчувствие:
— Брей! Значи, ти никому не прощаваш. Само на Лихтенщайн още не си платил, защото зная, че не си имал възможност. Ние също се обрекохме в Краков, но за това трябва да чакаме война, която господ все ще ни прати! Инак той без разрешението на магистъра не може да излезе на двубой, а пък на магистъра е потребен неговият ум, заради който го изпраща постоянно при разните дворове, та не ще му разреши лесно.
— По-напред трябва да откупя чичо.
— Да… Впрочем аз питах за Лихтенщайн. Няма го тук, не ще бъде и в Рачонжек, защото е изпратен при английския крал да иска стрелци. А за чичо си не се страхувай. Щом кралят или тукашната княгиня кажат само една дума, магистърът не ще позволи да се пазарят за откупа.
— Толкова повече, че аз имам един знатен пленник, рицаря дьо Лорш, който е богат и прославен между тях. Нему навярно ще бъде приятно, пане, да ви се представи и да се запознае с вас, защото никой повече от него не почита славните рицари.
След тия думи той кимна на дьо Лорш, който стоеше наблизо. Дьо Лорш беше разпитал вече с кого говори Збишко и се приближи бързо, защото наистина гореше от желание да се запознае с такъв прославен рицар като Повала.
И когато Збишко ги запозна, изтънченият гелдрийски рицар се поклони колкото се може по-вежливо и каза:
— Само една чест би имало, пане, по-голяма от честта да ви стисна ръката, тя е да се срещна с вас на арената или в битка.
В отговор на това силният рицар от Тачево се усмихна, защото наспроти дребния и слабичък дьо Лорш изглеждаше като планина, и рече:
— Пък аз съм доволен, че ще се срещнем само при пълни чаши и, дай боже, само така.
Дьо Лорш се поколеба малко, после заговори като че малко боязливо:
— Но ако вие, благородни пане, бихте искали да твърдите, че панна Агнешка от Длуголяс не е най-прекрасната и най-добродетелната дама на света… Голяма чест би било за мене да протестирам и…
Той млъкна и загледа Повала в очите с почит, дори с възторг, но втренчено и внимателно.
А Повала, дали защото виждаше, че би го смазал с два пръста като лешник, или за това, че беше извънредно добродушен и весел човек, се разсмя високо и рече:
— Ех, аз на времето си се бях заклел на бургундската княгиня, но тя тогава беше с десет години постара от мене; и ако вие, пане, бихте искали да твърдите, че моята княгиня не е по-стара от вашата панна Агнешка, ще трябва веднага да яхнем конете…
Като чу това, дьо Лорш за миг изгледа учудено пана от Тачево, после лицето му се оживи и той избухна в искрен смях.