Тохтамиш беше поставен от него на престола на Златната и Синята орда и признат за негов „син“. Но когато владенията му се прострели от Арал до Крим през повече земя, отколкото заема останалата Европа, „синът“ поискал да стане независим владетел, за което с „един пръст“ на страшния си баща бил свален от трона и избягал при литовския княз с молба за помощ Него именно възнамеряваше Витолд да качи отново на престола, но за да направи това, трябваше изпърво да премери силите си със световния владетел — Куция.
Затова името му направи на слушателите силно впечатление — и след кратко мълчание един от най-старите рицари, Войчех от Яглово, каза:
— Силен противник е това.
— И усилия за нищо — обади се бързо Миколай от Длуголяс. — Че някъде си зад десет земи щял да царува над дяволските синове Тохтамиш или някой си Кутлук, каква полза ще имаме ние от това?
— Тохтамиш може би ще приеме християнската вяра — отговори Мачко.
— Я приеме, я не. Може ли да се вярва на кучите синове, които не признават Христа?
— Но за името Христово е достойно да паднеш — отвърна Повала.
— И за рицарската чест — добави Топорчик, роднината на кащеляна. — Има вече между нас такива, които ще отидат. Пан Спитко от Мелщин има млада и любима жена, а за този поход той тръгна вече към княз Витолд.
— И нищо чудно — намеси се Яшко Нашан, — дори да има човек и най-тежък грях на душата си, за такава война прошката е сигурна и спасението също.
— И слава во веки веков — рече отново Повала от Тачево. — Щом е война, война е, а щом е със силен враг — още по-добре. Тимур е покорил света и владее двайсет и седем царства. Каква слава би била за нашия народ, ако го надвием.
— Че защо не? — отговори Топорчик. — Нека да има и сто царства, нека други да се страхуват от него — не ние! Добре казвате! Да съберем тъй до десетина хиляди копиеносци — ще преминем цял свят.
— А кой народ ще победи Куция, ако не нашият?…
Така си приказваха рицарите, а Збишко дори се чудеше как никога по-рано не е имал желание да отиде с Витолд в дивите степи… Когато беше във Вилно, искаше му се да види Краков, двора, да вземе участие в рицарските състезания, а сега си помисли, че тук може да намери позор и съд, а там в най-лошия случай би намерил славна смърт…
Но стогодишният Войчех от Яглово, чиято шия трепереше от старост, но умът му отговаряше на възрастта, обля със студена вода рицарите.
— Глупаци — каза той. — Никой ли от вас не е чул, че образът на Христа продумал на кралицата, а щом сам Спасителят я удостоява с доверието си, защо дух свети, третото лице на света троица, да бъде към нея по-малко милостив? Затова тя вижда бъдещите работи, като че стават пред очите й, и казала така…
Тук той се поспря, поклати глава, а после добави:
— Забравил съм какво е казала, но ей сега ще си припомня.
И започна да мисли, а те го чакаха съсредоточено, защото всеобщо беше мнението, че кралицата предвижда бъдещите събития.
— Аха! — продума той най-после. — Сетих се вече! Кралицата е казала, че ако всички тукашни рицари биха отишли с княз Витолд срещу Куция, тогава ще бъде съкрушена езическата сила. Но това не можело да стане поради безчестието на християнските владетели. Границите трябва да се пазят и от чехите, и от маджарите, и от Ордена, защото никому не може да се вярва. Ако ли пък само шепа поляци отидат с Витолд, ще ги победи Тимур Куция или неговите войводи, конто водят неизброими пълчища…
— Нали сега е мир — обади се Топорчик — и сам Орденът давал някаква си помощ на Витолд. Не могат дори и кръстоносците да постъпят другояче, макар и само от срам, защото искат да се представят пред светия папа, че са готови да се борят с езичниците. Приказват също придворните, че Куно Лихтенщайн не само за кръщавката, а и за преговори с краля се по-майвал тук…
— Ето го и него! — извика учудено Мачко.
— Наистина! — каза Повала, като се огледа. — Бога ми, той е! Малко е гостувал у абата и трябва да е тръгнал от Тинец, преди да съмне.
— Бързал е за нещо — отговори навъсено Мачко.
В това време Куно Лихтенщайн мина край тях. Мачко го позна по кръста, зашит на плаща му; но сам той не позна нито него, нито Збишко, защото ги беше видял преди това с шлемове, а с шлем, дори ако е дигнат наличникът му, може да се види само малка част от лицето на рицаря. Като минаваше, той кимна с глава на Повала от Тачево и на Топорчик, после заедно с оръженосците си се заизкачва по стълбите на катедралата с бавни и пълни с достойнство крачки.