По-късно той видя, че мнозина млади, а дори и стари рицари се заглеждат внимателно и лакомо в нея, а веднъж, когато сменяше пред княгинята блюдото, забеляза загледаното и като че прехласнато лице на пан дьо Лорш и веднага го доядя на него. Не отбягна гелдрийският рицар и от погледа на княгиня Ана Данута, която го позна и ненадейно каза:
— Я виж: дьо Лорш! Навярно пак се е влюбил в някоя, защото цял сияе.
После тя се понаведе над масата, погледна отстрани към Ягенка и рече:
— Наистина, другите свещи слабо светят пред тая лампада.
А Збишко нещо го теглеше към Ягенка, която му се стори като любяща и любима роднина, и усещаше, че по-голямо съчувствие в скръбта и повече милост няма да намери в никое друго сърце. Но тази същата вечер той не можа повече да поговори с нея, първо, защото бе зает с прислужването, и, второ, през цялото време на гощавката гусларите пееха песни или тръбите свиреха гръмогласно, та дори онези, които седяха един до друг, едвам можеха да се чуват. Освен това двете княгини, а с тях и придворните дами, станаха от трапезата по-рано от краля, князете и рицарите, които имаха обичай до късна нощ да вдигат чашите. На Ягенка, която носеше на княгинята възглавничка за сядане, никак не бе възможно да остане, затова си тръгна и тя, само на излизане се усмихна отново на Збишко и му кимна с глава.
Едва призори младият рицар, пан дьо Лорш и двамата им оръженосци се връщаха в странноприемницата. Известно време те вървяха потънали в мисли, но когато вече бяха близо до къщата, дьо Лорш заговори нещо на оръженосеца си, който беше от Померания и знаеше добре полски, а той след това се обърна към Збишко:
— Моят господар иска за нещо да попита ваша милост.
— Добре — отговори Збишко.
Тогава ония поговориха отново малко помежду си, после померанецът, усмихнат малко под мустак, рече:
— Моят господар би искал да попита: дали оная панна, с която ваша милост сте говорили преди гощавката, е наистина простосмъртна, или в същност е ангел или светица?
— Кажи на господаря си — отговори малко припряно Збишко, — че той и по-преди ме пита за същото, та чак ми е чудно да слушам това. Защото в Спихов ми каза, че ще отиде при двора на княз Витолд заради хубостта на литовските жени, после по същата причина искаше да иде в Плоцк, а в Плоцк днес искаше да извика на двубой рицаря от Тачево заради Агнешка от Длуголяс, сега пък се заглежда в друга. Такова ли е неговото постоянство и рицарската му вярност?
Пан дьо Лорш изслуша тоя отговор от устата на своя поморянин, въздъхна издълбоко, позагледа бледнеещото нощно небе и отговори на Збишковите укори така:
— Право казваш. Нито постоянство, нито вярност! Защото съм човек грешен и недостоен да нося рицарски шпори. Що се отнася до панна Агнешка от Длуголяс — истина е, че съм й се заклел, и ако е рекъл господ, ще удържа клетвата си, но ще видиш колко ще те трогна, като ти разкажа как ужасно постъпи тя с мене в замъка в Черск.
Той пак въздъхна, пак погледна небето, на източната страна на което се явяваше все по-ясна ивица светлина, почака, докато поморянинът преведе думите му, и след малко продължи:
— Тя ми каза, че неин враг е някакъв магьосник, който живее в една кула всред горите и всяка година изпраща при нея змей, а змеят идва всяка пролет под стените на замъка и дебне да я отвлече. Щом ми каза това, аз веднага й заявих, че ще се бия със змея. Ах! Слушай какво ще ти разкажа по-нататък: когато излязох на посоченото място, видях страшно чудовище, което ме чакаше неподвижно, и радост обля душата ми, защото помислих, че или ще загина, или ще избавя девойката от гнусната му паст и ще спечеля безсмъртна слава. Но когато се нахвърлих отблизо с копието върху чудовището, какво мислиш, че видях? Голям чувал със слама на дървени колчета и с опашка от сламено въже. И спечелих не слава, а хорски подигравки, та после трябваше дори да извикам двама мазовецки рицари на двубой, от които — и от двамата — получих тежки телесни повреди на арената. Така постъпи с мене тази, която обожавах най-много от всички и исках да обичам само нея, единствена…