Но и това не стана. Кръстоносците искаха, в случай че работите тръгнат на добре, да поканят великия крал в Торун и там в продължение на няколко дни да уредят в негова чест пиршества и игри; но поради несполучливите преговори, които породиха взаимно недоволство и гняв, липсваше желание за игри. Само покрай другото през утринните часове рицарите си опитаха донякъде силите и сръчността помежду си, но както казваше веселият княз Ямонт, кръстоносците и тук удариха о камък, защото Повала от Тачево се оказа по-силен в ръцете от Арнолд фон Баден, Добко от Олешница — в хвърляне на копие, а Лис от Тарговиско — в прескачане през коне. Збишко се възползва от случая и почна преговори с Арнолд фон Баден за откупа. Дьо Лорш, който като граф и рицар от голям род гледаше на Арнолд отвисоко, се противеше на това и заявяваше, че поема всичко сам. Но Збишко мислеше, че рицарската му чест налага да заплати цялата сума, за която се е задължил, и при все че самият Арнолд искаше да отстъпи от цената, той не прие нито тази отстъпка, нито посредничеството на рицаря дьо Лорш.
Арнолд фон Баден беше доста обикновен човек, чието най-голямо достойнство съставяше грамадната сила на мускулите му, беше също доста глупавичък, малко лаком за пари, но почти честен. Нямаше у него хитростта на кръстоносците и затова той не скриваше от Збишко защо иска да отстъпи от уговорената цена: „До споразумение — казваше той — между великия крал и магистъра работата няма да стигне, но ще стигне до размяна на пленниците и в такъв случай ти ще можеш да освободиш чичо си без откуп. Аз предпочитам да взема нещо, отколкото нищо, защото торбичката ми е всякога празна и често пъти едва ми стигат парите за две-три кани пиво на ден, а без пет или шест кани не се чувствувам добре!“ Но Збишко се сърдеше на Арнолд за такива думи: „Плащам ти, защото съм дал рицарската си дума, а за по-долна цена не ща, за да знаеш какво струваме!“ В отговор на това Арнолд го прегръщаше, а рицарите — и поляци, и кръстоносци — го хвалеха и казваха: „Заслужено носи пояс и шпори още на тия млади години, защото разбира от чест и достойнство.“
В това време кралят и магистърът наистина се съгласиха за размяна на пленниците, при което излязоха наяве чудновати неща, за които епископите и сановниците на кралството писаха по-късно писма до папата и до различните дворове, а именно: в ръцете на поляците имаше наистина много пленници, но те бяха мъже възрастни, в разцвета на възрастта и силата си, взети с оръжие в ръка в крайграничните битки и сблъсквания. В същото време в ръцете на кръстоносците се оказаха предимно жени и деца, хванати през време на нощни нападения за откуп. Сам папата в Рим обърна внимание върху това и въпреки голямата хитрост и извратливост на Йохан фон Фелде, представител на Ордена в апостолската столица, високо изказваше своя гняв и възмущение от кръстоносците.