Що се отнася до Мачко, за него имаше мъчнотии. Магистърът не ги правеше по убеждение, а само привидно, за да придаде стойност на всяка отстъпка. Затова той твърдеше, че рицар-християнин, който е воювал с жмуджанците против Ордена, ако се постъпва справедливо, трябва да бъде осъден на смърт. Напразно кралските съветници отново изтъкваха всичко, което знаеха за Юранд и за дъщеря му, както и за ужасните неправди, които бяха си позволили служителите на Ордена по отношение на тях и на рицарите от Богданец. Магистърът по една странна случайност в отговора си каза ония същите думи, които на времето княгиня Александра бе казала на Мачко:
— Представяте себе си за овчици, а нашите за вълци. Но от четирите вълка, които са взели участие в отвличането на Юрандовата дъщеря, нито един не е жив, а овчиците си ходят безгрижно по белия свят.
И това беше истина, но все пак на тази истина присъствуващият при преговорите пан от Тачево отговори със следния въпрос:
— Да, но има ли поне един от тях убит с измяна? И тия, които загинаха, не загинаха ли всички с меч в ръка?
Магистърът нямаше какво да отговори, а когато забеляза, че кралят почна да се мръщи и да святка с очи, отстъпи, за да не накара страшния владетел да избухне. Решиха всяка страна да изпрати посланици, които да вземат пленниците. От страна на поляците бяха определени за тази цел Зиндрам от Машковице, който искаше да прецени отблизо силата на кръстоносците, и рицарят Повала, а заедно с тях Збишко от Богданец.
Тази услуга на Збишко направи княз Ямонт. Той се застъпи за него пред краля, като изтъкна, че така момъкът ще види по-скоро чичо си и с по-голяма сигурност ще го отведе, ако отиде за него като кралски пратеник. А кралят не отказа на молбата на князчето, което поради своя весел нрав, доброта и прекрасно лице беше и негов, и на целия двор любимец, а при това никога нищо не молеше за себе си. Збишко му благодари от цялата си душа, защото сега беше вече напълно уверен, че ще изтръгне Мачко от ръцете на кръстоносците.
— Мнозина ти завиждат — каза той на Ямонт, — че си на служба при негово величество, но не е и справедливо, защото използваш близостта си до краля само за доброто на хората и едва ли някой друг има по-добро сърце от тебе.
— При негово величество е добре — отговори болярчето, — но аз бих предпочел да бъда на бойното поле срещу кръстоносците и ти завиждам, че си воювал вече с тях.
А след малко добави:
— Торунският управител фон Венден пристигна вчера, а тази вечер ще отидете да нощувате у него заедно с магистъра и с неговата свита.
— А после в Малборг ли?
— А после в Малборг.
Тук княз Ямонт се засмя:
— Пътят не ще бъде дълъг, но неприятен, защото немците не можаха да получат нищо от краля, а и Витолд няма да ги зарадва. Казват, че той събрал цялата литовска войска и настъпва към Жмудж.
— Ако кралят му помогне, ще има голяма война.
— Молят за това бога всички наши рицари. Но дори ако кралят от жал за християнската кръв не започне голяма война, той ще помогне на Витолд с храни и с пари, а не ще мине и без това, че някои полски рицари ще отидат при него като доброволци.
— Непременно — добави Збишко. — Но да не би пък самият Орден да обяви война на краля заради това?
— А, не! — отговори князът. — Докато е жив сегашният магистър, това няма да стане.
И той имаше право. Збишко познаваше магистъра още от по-рано, но сега по пътя за Малборг, като беше със Зиндрам от Машковице и с Повала почти през всичкото време току до него, той можа по-добре да го разгледа и изучи. И това именно пътуване затвърди у него убеждението, че великият магистър Конрад фон Юнгинген не беше зъл и покварен човек. Той беше принуден често да постъпва несправедливо, понеже и целият Орден на кръстоносците се крепеше върху несправедливостта. Той трябваше да върши неправди, защото целият Орден беше основан на човешка неправда. Принуден бе да лъже, защото бе наследил лъжата заедно със званието магистър, а още от ранна възраст бе навикнал да я смята за политическа ловкост. Но не беше жесток, боеше се от божия съд и доколкото можеше, сдържаше високомерието и дързостта на ония орденски големци, които нарочно го подтикваха към война срещу силата на Ягело. Обаче той беше слабохарактерен човек. От цели столетия Орденът тъй беше навикнал да посяга на чуждото, да граби, да отнема със сила и с хитрост съседните земи, та Конрад не само че не можеше да обуздава тази хищна алчност, но и сам неволно, по инерция й се поддаваше и се мъчеше да я задоволи. Отдавна беше минало времето на Винрих фон Книпроде, време на желязна дисциплина, с която Орденът докарваше до почуда целия свят. Още при предшественика на Юнгинген, магистър Конрад Валенрод, Орденът беше опиянен от своята нарастваща сила, която не можаха да отслабят временните поражения, опиянен от слава, от успехи и от човешка кръв, така че юздите, които го удържаха в сила и единство, се разхлабиха. Магистърът спазваше, доколкото можеше, правото и справедливостта, доколкото можеше лично смекчаваше тежката желязна ръка на Ордена, надвиснала над селяните, гражданите и дори над духовенството и дворяните, които имаха ленни владения в земите на кръстоносците; ето защо в околността на Малборг някой и друг селянин или гражданин можеше да се похвали не само със заможност, но и с богатство. Но в по-далечните земи своеволните, сурови и разпуснати управители потъпкваха законите, вършеха притеснения и изнудвания, изтръгваха с помощта на самоволно налагани данъци или без всякакво право последния грош, изтръгваха сълзи, а често и кръв, така че във всичките обширни земи имаше само стон, само нищета, само оплакване.