Дори когато интересите на Ордена изискваха по-голяма мекота в отношенията, както например в Жмудж, подобни заповеди отиваха на вятъра поради непокорството на вождовете и тяхната вродена жестокост. Затова Конрад фон Юнгинген се чувствуваше като колар с развилнели се коне, който е изпуснал юздите от ръцете си и е оставил колата на произвола на съдбата. Често душата му обземаха лоши предчувствия и му идваха наум пророческите думи: „Пратих ги като трудолюбиви пчели и ги утвърдих на границата на християнските земи, но ето че те въстанаха против мене. Защото не се грижат за душата и не се смиляват за тялото на този народ, който премина от заблуждението към католическата вяра и към мене. И направиха го роб, и не учат го на заповедите божии, а му отказват светото причастие и го обричат на още по-големи мъки адови, отколкото ако бе останал в езичество. А войни водят само за да задоволят своята алчност. Затова ще дойде време, когато ще бъдат строшени зъбите им и отсечена десницата им, а дясната им нога ще охромее, за да признаят греховете си.“
Магистърът знаеше, че тези укори, които тайнственият глас бе обявил на кръстоносците чрез пророчеството на света Бригида, бяха справедливи. Той разбираше, че сграда, построена на чужда земя и с онеправдаване на хората, поддържана от лъжа, коварство, жестокост, не може да оцелее за дълго. Боеше се, че подмивана дълги години от сълзи и кръв, тая сграда ще рухне само от един удар на силната полска ръка; предчувствуваше, че колата, която караха развилнелите се коне, ще се сгромоляса в пропаст, та гледаше поне часът на съда, на гнева, на поражението и бедата да настъпи колкото се може по-късно. По тази причина той въпреки слабия си характер в едно само се противопоставяше неизменно на своите високомерни и дръзки съветници: не допущаше война с Полша. Напразно го обвиняваха в страх и неспособност, напразно крайграничните вождове напираха с всички сили да предизвикат война. Винаги когато огънят беше вече готов да избухне, той отстъпваше в последната минута, а после благодареше богу в Малборг, че му се е удало да възпре меча, вдигнат над главата на Ордена.
Но той знаеше, че това е неизбежно. И съзнанието, че Орденът се крепи не на божия закон, а на неправда и лъжа, както и предчувствието за близкия ден на гибелта го правеше един от най-нещастните хора на света. Той несъмнено би пожертвувал живота и кръвта си, ако би могъл да промени положението и ако имаше още време да свърне в правия път, но сам чувствуваше, че е вече късно. Да тръгне по правия път, би значило да се предаде на законните стопани цялата плодородна и богата земя, която Орденът отдавна бе заграбил, а заедно с нея множество градове, така богати като Гданск. Но и това не е всичко! То значеше да се откажат от Жмудж, да се откажат от посегателството си спрямо Литва, да сложат ножа в ножницата, най-сетне съвсем да се оттеглят от тези страни, в които Орденът нямаше вече кого да покръства — и да се заселят може би отново някъде в Палестина или на някой от гръцките острови, за да пазят там кръста от същинските сарацини. Но то бе невъзможно, защото би се равнявало на смъртна присъда над целия Орден. Кой би се съгласил на това? И кой магистър можеше да пожелае нещо подобно? Душата и животът на Конрад фон Юнгинген бяха помрачени, но ако някой дадеше подобен съвет, той пръв би го осъдил на затвор в тъмна стая като умопобъркан. Трябваше да се върви все по-нататък и по-нататък, чак до определения от бога последен ден. И той вървеше, но в мъчителна тъга и тревога. Брадата му и косата над слепите очи се бяха вече посребрили, а живите му някога очи бяха полузатворени от натежалите клепачи. Збишко нито веднъж не забеляза на лицето му усмивка. Лицето на магистъра не беше строго, нито дори мрачно, то беше само като че измъчено от някакво сподавено страдание, С доспехи, с кръст на гърдите, в средата на който в четириъгълник имаше изобразен черен орел, с широк бял плащ, който също беше украсен с изображение на кръст, той правеше впечатление на величие и скръб. Някога Конрад беше весел и обичаше забавите, а и сега дори не отбягваше великолепните пиршества, зрелища и турнири, напротив — сам ги уреждаше, но нито сред множеството от блестящи рицари, които идваха на гости в Малборг, нито сред веселия глъч, под гърма на тръбите и дрънкането на оръжието, нито пред чашите със сладко южно вино можеше да се развесели. Във време, когато всичко около него изглеждаше, че диша сила, блясък, неизчерпаемо богатство и несъкрушима мощ, когато посланиците на императора и на другите западни крале викаха в унес, че Орденът сам струва колкото всички кралства и всичката сила на света, той единствен не се мамеше и само той помнеше зловещите думи, които бог бе обявил на света Бригида: „Ще дойде време, когато ще бъдат строшени зъбите им и отсечена десницата им, а дясната им нога ще охромее, за да признаят греховете си.“