Но магистърът не искаше последната дума да бъде на полския рицар и заговори отново:
— Казват, че нашият Мариенбург е шест пъти по-голям от Вавел.
— Там на скалата няма толкова място, колкото тук в равнината — отвърна панът от Машковице, — но сърцето у нас на Вавел е по-голямо.
Конрад учудено вдигна вежди:
— Не разбирам.
— Кое е сърцето на всеки замък, ако не черквата? А нашата катедрала е три пъти по-голяма от ей тази.
И при тия думи посочи наистина малката черква на замъка, на която блестеше на позлатен фон огромно мозаично изображение на света Богородица.
А магистърът пак остана недоволен от тоя обрат на разговора.
— Бързи, но чудновати отговори давате, пане — рече той.
Най-сетне наближиха. Изглежда, че пъргавата полиция на кръстоносците бе предупредила града и замъка за пристигането на великия магистър, защото освен неколцина от братята на скелята чакаха вече и градските тръбачи, които обикновено свиреха на великия магистър, докато минаваше през реката. На другия бряг чакаха готови конете. Те ги възседнаха, кортежът мина през града и през Обущарската порта покрай Врабчата кула влезе в Предзамъка. Пред входа поздравиха магистъра: неговият заместник Вилхелм фон Хелфенщайн, който впрочем сега носеше само титлата, защото от няколко месеца задълженията му изпълняваше Куно Лихтенщайн, изпратен по онова време в Англия; после главният хоспиталиер Конрад Лихтенщайн, роднина на Куно, главният интендант по облеклото Румпенхайм, главният ковчежник Бургхард фон Вобецке и най-сетне малкият вожд, началник на работниците и надзирател на замъка. Освен тия сановници там чакаха петнайсетина посветени братя, които завеждаха изобщо черковните дела в Прусия и гнетяха тежко както другите манастири, така и енорийските свещеници и ги принуждаваха дори да вземат участие в работите по направа на пътища и по разбиване на ледовете и с тях заедно голям брой светски братя, тоест рицари, които не бяха задължени да участвуват в черковните служби. Техните едри и силни фигури (слаби хора кръстоносците не искаха да приемат), широките им плещи, гъстите бради и сърдит поглед ги правеха да приличат повече на кръвожадните немски рицари-разбойници, отколкото на монаси. В очите им се четеше смелост, гордост и безгранична надменност. Те не обичаха Конрад заради страха му от война с Ягело; неведнъж в заседанията на върховния съвет те открито го укоряваха за страха му, рисуваха го по стените и подбуждаха шутовете да го осмиват в очите му. Но сега при неговата поява наведоха глави с престорено смирение особено защото магистърът беше придружен от чужди рицари, и се затекоха вкупом да хванат коня му за юздите и да държат стремето.
А магистърът слезе от коня и веднага се обърна към Хелфенщайн с въпроса:
— Има ли някакви известия от Вернер фон Тетинген?
Вернер фон Тетинген, като велик маршал или вожд на въоръжените сили на кръстоносците, беше в това време в поход срещу жмуджанците и Витолд.
— Важни известия няма — отговори Хелфенщайн, — но има загуби. Диваците изгорили поселищата около Рагнета и градчетата около другите замъци.
— Да се надяваме на господа, че една голяма битка ще сломи тяхната злоба и упоритост — отвърна магистърът.
При тия думи той вдигна очи към небето, а устата му тихо зашепнаха молитва за победа на орденските войски.
После посочи полските рицари и каза:
— Това са пратеници от полския крал: рицарят от Машковице, рицарят от Тачево и рицарят от Богданец, които дойдоха с нас за размяна на пленниците. Нека началникът на замъка им посочи стаите за гости и ги почете и приеме, както прилича.
При тези думи братята рицари почнаха да поглеждат с любопитство пратениците, а особено Повала от Тачево, чието име като прочут боец беше познато на някои. А ония, които не бяха чували за подвизите му при бургундския, чешкия и краковския двор, се чудеха на огромната му фигура, на бойния му кон, толкова грамаден, че на по-старите, които на младини бяха обиколили светата земя и Египет, той напомняше камилите и слоновете.
Някои познаха и Збишко, който се бе сражавал на арената в Малборг, и го поздравиха доста приветливо, понеже помнеха, че храбрият и властен в Ордена брат на магистъра Улрих фон Юнгинген бе проявил към него искрено приятелство и разположение. Най-малко внимание и почуда предизвикваше онзи, който в не много далечно бъдеще щеше да стане най-страшният разгромител на Ордена, тоест Зиндрам от Машковице, защото след слизането от коня той поради необикновената си набитост и високите рамене изглеждаше почти като гърбав. Извънредно дългите му ръце и криви крака будеха усмивка по лицата на по-младите братя. Един от тях, познат шегобиец, дори пристъпи към него и искаше да му заговори, но като погледна в очите рицаря от Машковице, изгуби някак си желание и се отдръпна мълчаливо.