Изведнъж почнаха да бият камбаните, като изплашиха цял орляк врани и гълъби, които гнездяха по камбанарията, и известиха, че литургията ще почне веднага. Мачко и Збишко влязоха заедно с другите в черква, малко обезпокоени от бързото връщане на Лихтенщайн. Но старият рицар се тревожеше повече, докато вниманието на младия беше погълнато изцяло от кралския двор. Збишко никога в живота си не беше виждал нещо по-великолепно от тази черква и от хората, събрани в нея. Отдясно и отляво го заобикаляха най-знаменитите мъже на кралството, прославени с мъдрите си съвети или в боя. Мнозина, чиято мъдрост бе довела до женитбата на великия княз на Литва с хубавата и младичка полска кралица, бяха вече измрели, но някои бяха още живи и всички ги гледаха с много голяма почит. Младият рицар не можеше да се нагледа на величествената осанка на Яшко от Тенчин, краковски кащелян, у когото суровостта се съчетаваше с благородството и справедливостта; чудеше се на умните и внушителни лица на другите съветници, на мощните фигури на рицарите, с равно подстригана на челото коса, която падаше на дълги къдрици отстрани и отзад на главата. Някои имаха мрежи на главите си, други само препаски да поддържат косата. Чужденците гости, пратеници на римския крал, чехи, маджари и австрийци, както и свитите им, поразяваха с голямото изящество на облеклото си; литовските князе и боляри, които живееха при двора на краля, въпреки лятото и горещите дни бяха облекли за представителност шуби, подплатени със скъпи кожи; руските князе с коравите си и широки дрехи изглеждаха на фона на черковните стени и позлата като византийски икони. Но с най-голямо любопитство очакваше Збишко влизането на краля и кралицата и се промъкваше колкото можеше към преградата, отвъд която близо до олтара се виждаха две възглавници от червено кадифе, защото кралят и кралицата слушаха литургията винаги на колене. Чакането не беше дълго: кралят влезе пръв откъм сакристията и докато стигна пред олтара, можеше добре да се разгледа. Коса имаше черна, бухлата и над челото малко оредяла, дълга, отстрани прибрана зад ушите, лице мургаво, бръснато, нос гърбав и доста заострен, около устата бръчки, очи черни, малки, бляскави, с които се озърташе на всички страни, като че ли искаше, докато стигне до олтара, да преброи всички присъствуващи в черквата. Лицето му имаше добродушен, но и предпазлив израз, като на човек, когото съдбата е издигнала повече, отколкото е очаквал, и трябва да мисли непрестанно дали постъпките му отговарят на положението му и който се страхува от зложелателни укори. Но именно затова от лицето и от движенията му личеше някаква нетърпеливост. Лесно беше да се разбере, че когато се разсърди, гневът му ще да е внезапен, страшен и че това е същият онзи княз, който на времето си, силно раздразнен от извъртанията на кръстоносците, извикал на техните пратеници: „Ти при мене с пергамент, а аз при тебе с копие!“
Но сега тази вродена избухливост се обуздаваше от голяма и искрена набожност. Не само новопокръстените литовски князе, но и набожните от деди и прадеди полски велможи се поучаваха от вида на краля в черква. Често пъти той махаше възглавницата и коленичеше на голите камъни, за да се измъчва повече; често издигаше ръцете си нагоре и ги държеше дотогава, докато сами паднеха от умора. Слушаше най-малко три литургии на ден и ги слушаше почти жадно. Откриването на потира и звънът на звънчето при светото възнесение всякога изпълваше душата му с унес, възторг, блаженство и страх. След литургията излизаше от черква като събуден от сън, успокоен, кротък и придворните знаеха, че тогава е най-удобното време да го молят за прошка или за дарения.
Ядвига влезе също откъм сакристията. Въпреки че литургията още не беше почнала, най-близките до преградата рицари паднаха на колене тутакси при нейната поява, неволно отдавайки й почит като на светица, Збишко направи същото, защото в цялата навалица никой не се съмняваше, че има пред себе си светица, чийто образ след време ще украсява черковните олтари. Особено от няколко години строгият постнически живот на Ядвига стана причина да я почитат не само като кралица, но й отдаваха почти религиозни почести. От уста на уста между благородниците и народа се разнасяше мълвата за чудесата, които вършела кралицата. Казваха, че допирането на ръката й изцерявало болни; които не можели да си служат с ръцете и с краката си, се изцерявали, след като облечели вехти дрехи на кралицата. Достоверни свидетели уверяваха, че чули с ушите си как веднъж Христос й проговорил от олтара. Прекланяха се на колене пред нея чуждите монарси, почиташе я и се страхуваше да не я обиди дори високомерният Орден на кръстоносците. Папа Бонифаций IX я наричаше благочестива и избрана дъщеря на църквата. Светът гледаше постъпките й и помнеше, че това дете на Анжуйския дом и на полските Пясти, че тази дъщеря на могъщия Лудвик, възпитана при най-бляскавия двор, а също и най-хубавата от девойките на земята, се бе отрекла от щастието си, отрекла се бе от първата си моминска любов и се бе венчала като кралица с „дивия“ княз на Литва, за да накара да се преклони заедно с него пред кръста последният езически народ в Европа — това, което не направиха силите на всички немци, могъществото на Ордена, кръстоносните походи, морето проляна кръв, направи го само една нейна дума. Никога още апостолски венец не е сиял на по-младо и по-прекрасно чело, никога апостолски подвиг не се е съчетавал с такова себеотричане, никога женска хубост не е светила с такава ангелска доброта и с такава тиха скръб.