А в това време кръстоносците обвиняваха Ягело н Литва пред другите народи и пред чуждите дворове, че покръстването е било лъжливо и само привидно, като представяха за невъзможно в продължение на една година да се извърши онова, което орденският меч не е успял да постигне цели столетия. Те подбуждаха кралете и рицарите против Полша и против нейния владетел като против покровители и защитници на езичеството и тези слухове, на които само в Рим не вярваха, се разливаха като широка вълна по света и привличаха в Малборг князе, графове и рицари от юг и запад. Орденът ставаше самоуверен и се чувствуваше силен. Мариенбург-Малборг със своите страшни замъци и с Предзамъка заслепяваше хората с могъществото си много повече, отколкото всеки друг път — и ослепяваше богатството, ослепяваше привидния ред и целият Орден изглеждаше по-властен и по-непоклатим за вечни векове, отколкото по-преди. И никой от князете, никой от гостите-рицари, никой — освен магистъра, — дори никой от самите кръстоносци, не разбираше, че от покръстването на Литва насам стана нещо непредвидено, сякаш вълните на Ногат, които защищаваха от едната страна страшната твърдина, бяха почнали да подмиват тихо и неумолимо нейните стени. Никой не разбираше, че в това гигантско тяло още беше останала силата, но бе отлетяла от него душата му; който идваше за пръв път и погледнеше този изграден „Ex luto“ Мариенбург, стените, кулите, черните кръстове по портите, по сградите и по облеклата, той преди всичко си помисляше, че и вратата адови не ще се окажат по-мощни от тази северна столица на кръста.
И с такава мисъл я разглеждаха сега не само Повала от Тачево и Збишко, който бе идвал вече тук по-рано, но и много по-прозорливият от тях Зиндрам от Машковице. И лицето му се помрачи, като гледаше това въоръжено множество войници, плъзнали по кулите и грамадните крепостни стени, и неволно си припомни гордите думи, с които някога кръстоносците заплашваха крал Кажимеж:
„Нашата сила е по-голяма от твоята и ако не отстъпиш, ще те гоним с мечовете си до самия Краков.“
Но в това време началникът на замъка поведе рицарите по-нататък, към Средния замък, в чиято източна половина бяха стаите за гости.
XII
Мачко и Збишко дълго време се държаха прегърнати, винаги се бяха обичали, но през последните години общите премеждия и нещастия бяха засилили още повече тази обич. Щом се вгледа в братанеца си, старият рицар отгатна, че Дануша я няма вече на света, но не го запита за нищо, само стискаше до гърдите си младежа, като искаше със силата на тази прегръдка да му покаже, че не е останал напълно сирак и че има още една близка жива душа, готова да сподели с него злощастието му.
И едва когато изплаканите сълзи значително намалиха мъката и тъгата, Мачко след дълго мълчание запита:
— Пак ли ти я отнеха, или умря на ръцете ти?
— На ръцете ми умря край самия Спихов — отговори момъкът.
И започна да разказва всички патила, като прекъсваше разказа си с плач и въздишки, а Мачко слушаше внимателно, въздишаше и той, а накрая отново почна да разпитва:
— Ами Юранд жив ли е още?
— Оставих Юранд жив, когато заминавах, но няма да изкара дълго и навярно няма да го видя вече.
— Тогава може би е било по-добре да не заминаваш.
— Ами как трябваше да ви оставя тук?
— Две-три недели по-рано или по-късно е все едно!
Но Збишко го погледна внимателно и каза:
— И трябваше да стоите тук болен ли? Изглеждате като смъртник.
— Така е, защото слънчицето и да огрява земята, в подземието си е винаги студено, пък и там има страшна влага, понеже замъкът е заобиколен с вода. Мислех, че съвсем ще плесенясам. И въздух за дишане не достигаше, затова раната ми се отвори — оная, знаеш… от която в Богданец излезе върхът на стрелата, след като пих боброва мас.
— Помня — рече Збишко, — нали ходихме за бобъра с Ягенка. Ами вас тук кучите синове в подземие ли ви държаха?
Мачко наведе глава и отговори:
— Право да си кажа, те ме гледаха с лошо око и положението ми беше тежко. Голяма е тук омразата към Витолд и към жмуджанците, но още по-голяма е към ония от нас, които им помагат. Напразно им обяснявах защо сме отишли при жмуджанците. Малко оставаше да ми отрежат главата и ако не го направиха, то е само защото им беше жал за откупа, че, както знаеш, парата за тях е по-важна и от отмъщението, после искаха да имат на ръка доказателство, че кралят праща поляци в помощ на езичниците. Че нещастните жмуджанци молят за покръстване, само не от ръцете на кръстоносците, това знаем ние, които сме били там, но кръстоносците се преструват, че не знаят, и ги клеветят при всички дворове, а заедно с тях и нашия крал.