Тук Мачко се задъха, та трябваше за малко да млъкне, и чак когато си пое дъх, продължи:
— И може би щях да се скапя в подземието. Наистина за мене се застъпваше Арнолд фон Баден, който се грижеше и да не изпусне откупа. Но той няма между тях никакво значение и те го наричат мечка. За щастие дьо Лорш се научил за мене от Арнолд и вдигна веднага страшен шум. Не знам дали ти е разправял за това, защото той обича да скрива добрите си постъпки… А тук него го имат за нещо, защото един дьо Лорш вече заемал някога си в Ордена високи длъжности, а този е от знаменит род и е богат. Казал им, че той самият е наш пленник и че ако ми отсекат тук главата или ако умра от глад и влага, ти пък на него ще вземеш главата. Заплашвал върховния съвет, че ще разгласи из западните дворове как кръстоносците се отнасят с препасаните рицари. И те се уплашили и ме взеха в болницата, дето и въздухът, и храната са по-добри.
— От дьо Лорш няма да взема нито пара, кълна се в бога!
— Приятно е да се вземе от врага, но на приятеля заслужава и да се прости — рече Мачко; — а щом, както чувам, е сключена с краля спогодба за размяна на пленниците, и за мене не си задължен да плащаш.
— И таз добра! Ами нашата рицарска дума? — отвърна Збишко. — Спогодбата си е спогодба, но Арнолд може да ни обвини в безчестие.
Като чу това, Мачко се угрижи, помисли малко и рече:
— А не можем ли да отбием от цената?
— Ние сами се оценихме. Сега по-малко ли струваме?
Мачко се угрижи още повече, но в очите му се отрази възхищение и като че ли още по-голяма обич към Збишко.
— Как знае да пази честта си!… Такъв си се родил ти — промърмори на себе си той.
И почна да въздиша. Збишко мислеше, че е от жалост за парите, които трябваше да заплатят на фон Баденови, та рече:
— Вижте какво! Пари и без това има доста, само да не беше съдбата ни такава тежка.
— Господ ще промени твоята! — рече развълнуван старият рицар. — Пък аз няма да изкарам дълго.
— Не думайте! Ще оздравеете, само вятърът да ви облъхне.
— Вятърът? Вятърът превива младото дърво, а старото чупи.
— Хайде де! Костите ви още не са почнали да гният, а до старини е далеко. Не се тревожете!
— За да ти бъде по-весело, готов съм да се смея. Но аз имам и друга причина да се тревожа и право да си кажа, не само аз, а и всички ние.
— Каква е тя? — попита Збишко.
— Помниш ли как в лагера на Скирвойло ти се скарах, задето хвалеше силата на кръстоносците? На бойното поле, разбира се, нашият народ е упорит, но така отблизо аз едва сега се вгледах в тукашните кучи синове…
Тук Мачко сниши гласа си, като че от страх да не го чуе някой:
— И сега виждам, че ти си бил прав, а не аз. Нека ни пази десницата божия, ама каква сила, каква мощ! Сърбят ги ръцете нашите рицари и им се иска колкото се може по-скоро война с немците, а не знаят, че на кръстоносците помагат всички народи и всички кралства, че те имат повече пари, че обучението им е по-добро, че замъците са по-здрави и оръжията по-добри. Да ни пази десницата божия!… И у нас, и тук разправят, че ще се стигне до голяма война и тя ще дойде, но когато започне, дано бог се смили над нашето кралство и над нашия народ!
При тези думи той обгърна с длани посивялата си глава, опря лакти на колене и млъкна. А Збишко продума:
— Виждате ли. В единоборство мнозина от нашите са по-силни от тях, но колкото за голямата война, вие сам сте разбрали.
— Ой, разбрах аз! Дано господ вразуми и кралските пратеници да разберат това, а особено рицарят от Машковице.
— Видях го как стана мрачен. Опитен вожд е той и казват, че никой в света не разбира тъй добре военните работи.
— Ако е вярно, надали ще има война.
— Ако кръстоносците разберат, че са по-силни, тъкмо тогава ще има. И ще ви кажа искрено: да става, каквото ще става, защото повече не можем да живеем така…
Сега и Збишко на свой ред наведе глава, като че притиснат от собственото си и всеобщото нещастие, а Мачко рече:
— Жал ми е за хубавото кралство, а се и боя да не ни накаже господ за прекалената ни дързост. Помниш ли как нашето рицарство пред катедралата на Бавел, преди службата, когато щяха да ти отсекат главата, пък не ти я отсякоха, се готвеше да се бие със самия Тимур Куция, който е господар на четиридесет царства и е натрупал планини от човешки черепи… Не им стигат кръстоносците! Биха искали с всички отведнъж да се бият — и с това може да разгневят господа.
А Збишко при този спомен се хвана за русата коса, защото неочаквано го обзе страшна мъка, и завика:
— А кой тогава ме спаси от палача, ако не тя! О, боже! Данушке моя!… О, боже!…
И почна да си скубе косата и да си хапе ръцете, за да сдържи риданието си — така силно примираше сърцето му и виеше от внезапната болка.