— Момче! Вразумявай се!… Мълчи! — викаше Мачко. — Какво ще постигнеш? Сдържай се! Млъкни!…
Но Збишко дълго не можа да се успокои и се съвзе едва когато все още болният Мачко премаля тъй силно, та се олюля на краката си, падна на пейката и изгуби напълно съзнание. Момъкът го сложи веднага на одъра, подкрепи го с вино, което бе изпратил началникът на замъка, и бдя над него, докато старият рицар заспа.
На сутринта те се събудиха късно, ободрени и отпочинали.
— Ех — каза Мачко, — изглежа, че не ми е дошло още времето и мисля, че щом вятърът в полето ме облъхне, ще мога да яхна и кон.
— Пратениците ще останат още няколко дена — отговори Збишко, — защото при тях постоянно идват хора с молби за пленниците, които са хванати в Мазовия или във Великополша при разбойнически нападения, но ние можем да тръгнем, когато поискате и когато се усетите достатъчно силен.
В този миг влезе Хлава.
— Не знаеш ли какво правят там пратениците? — попита го старият рицар.
— Разглеждат Високия замък и черквата — отвърна чехът. — Самият началник на замъка ги придружава, а после ще отидат в голямата трапезария на обед, на който магистърът щял да покани и ваша милост.
— А ти какво прави от сутринта?
— Разглеждах немската наемна пехота, която капитаните обучаваха, и я сравнявах с нашата чешка пехота.
— Та ти помниш ли чешката?
— Момче бях още, когато ме плени рицарят Зих от Згожелице, но помня добре, защото още от малък съм си любопитен за такива неща.
— Е, и какво видя?
— Нищо особено! Наистина силна е тяхната пехота и добре обучена, но това са волове, а нашите чехи са вълци. Ако работата дойде до бой, нали знаете, че воловете вълци не ядат, но вълците са страшно лакоми за волско месо.
— Вярно е — каза Мачко като запознат с този въпрос. — Който се допре до вашите, отскача от тях като от таралеж.
— В боя конникът-рицар струва колкото десет пешаци — рече Збишко.
— Но Мариенбург само пехота може да превземе — отговори оръженосецът.
И с това се свърши разговорът за пехотата, защото Мачко, унесен в мислите си, рече:
— Слушай, Хлава, днес, като хапна и се усетя по-силен, ще потеглим.
— Закъде? — запита чехът.
— Разбира се, че за Мазовия. За Спихов — рече Збишко.
— И там ли ще останем?…
При тези думи Мачко погледна Збишко с въпросителен поглед, защото досега между тях не бе ставало дума какво ще правят по-нататък. Момъкът може би имаше вече готово решение, но очевидно не искаше да огорчава с него чичо си, та отговори уклончиво:
— Първо трябва да се поправите.
— А после какво?
— После ли? Вие ще се върнете в Богданец. Зная как обичате Богданец.
— Ами ти?
— И аз го обичам.
— Не казвам да не ходиш при Юранд — рече бавно Мачко, — нали ако умре, трябва да се погребе както подобава; но чуй какво ще кажа, защото си млад и не можеш се сравни с мене по разум. Спихов е някак злокобна земя. Каквото добро си видял, то е било другаде, а там нищо, само тежки скърби и безпокойства.
— Право казвате — рече Збишко, — но там е гробът на Дануша…
— Мълчи — завика Мачко, обезпокоен да не би пак такава неочаквана скръб като вчера да обхване Збишко.
Но по лицето на момъка се отрази само нежност и тъга.
— Ще имаме време да решим — продума той след малко. — В Плоцк и без това трябва да си починете.
— И там на ваша милост няма да липсват грижи — намеси се Хлава.
— Наистина! — рече Збишко. — Знаете ли, че Ягенка е там? Тя е придворна на княгиня Александра. Разбира се, знаете. Нали сам сте я завели там. Ходила е и в Спихов. Просто ми е чудно, че не ми споменахте нищо за нея, когато бяхме при Скирвойло.
— Не само че беше в Спихов, но без нея Юранд или и досега би опипвал с тоягата си пътищата, или би умрял някъде край пътя. Доведох я в Плоцк заради абатовото наследство, а не съм ти споменал за нея, защото и да бях ти споменал, все това щеше да бъде. Ти тогава, нещастнико, не обръщаше внимание на нищо.
— Тя много ви обича — каза Збишко. — Слава богу, че работата не стигна до никакви писма, но тя измоли от княгинята писма за вас, а чрез княгинята и от пратениците на кръстоносците.
— Бог да благослови за това девойчето, по-добро от него няма на света! — рече Мачко.
Влизането на Зиндрам от Машковице и на Повала от Тачево прекъсна разговора им. Те бяха чули за вчерашния припадък на Мачко и идеха днес да го видят.
— Слава на господа Исуса Христа! — рече още от прага Зиндрам. — Как сте днес?
— Благодаря на бога! Малко по-добре! Збишко казва, че щом вятърът ме облъхне, ще ми стане съвсем добре.
— Защо да не стане?… Ще бъде! Всичко ще бъде добре — намеси се Повала.