— Това е — отговори спокойно Зиндрам — такова поле, на което никой не е могъл да насмогне да погребе немците, та най-сетне ги погребали кучетата.
Смутиха се много и рицарите, и орденските братя, като чуха такъв отговор, и не знаеха какво да кажат, а Зиндрам от Машковице завърши в заключение:
— Със злато срещу желязото нищо няма да постигнеш.
— Ех! — извика магистърът. — Та и нашето второ средство е желязото. Видяхте ли, ваша милост, в Предзамъка оръжейните работилници? Коват там чуковете ден и нощ, коват такива брони и мечове, каквито няма по целия свят.
Но в отговор на това Повала от Тачево протегна ръка към средата на масата, взе един дълъг колкото лакът и широк повече от половин педя сатър, с който сечеха месо, изви го лесно на тръба като пергамент, вдигна го нагоре да могат всички да го видят, после го подаде на магистъра и каза:
— Ако и мечовете ви са от такова желязо, няма много нещо да направите с тях.
И се усмихна самодоволно, а духовниците и светските рицари наставаха от местата си и вкупом се затекоха при великия магистър, като подаваха един другиму завития на тръба сатър, но всички мълчаха, защото сърцата им се свиха в гърдите при вида на такава сила.
— Кълна се в главата на свети Либорий! — извика накрая магистърът. — Железни ръце имате, пане.
А бургундският граф добави:
— И то от по-добро желязо, отколкото това. Така изви сатъра, като да беше от восък.
— Дори не се зачерви и жилите му не се издуха! — извика един от братята.
— Защото — отговори Повала — нашият народ е прост, не познава такива богатства и удобства, каквито виждам тук, но е силен.
Тогава се приближиха до него италиански и френски рицари и му заговориха на своя звънлив език, за който старият Мачко казваше, че му напомня звука на удряни една о друга калаени паници. Чудеха се те на силата му, а той чукаше чашата си с тях и отговаряше:
— У нас често във време на пир правят такива неща, а случи ли се по-малък нож, и някоя девойка може да го извие.
Но за немците, които обичаха да се хвалят пред чужденците с ръста и със силата си, това беше срам и ги хвана яд, та старият Хелфенщайн завика през цялата трапеза:
— Това е позор за нас! Брате Арнолд фон Баден, покажи, че и нашите кости не са направени от черковни свещи! Дайте му сатър!
Слугите веднага донесоха сатър и го сложиха пред Арнолд, но той дали защото се смути от толкова много присъствуващи, или беше по-слаб в пръстите от Повала, прегъна наистина сатъра наполовина, но не успя да го свие.
И не един от задграничните гости, на които кръстоносците по-преди често шепнеха, че през зимата ще има война с крал Ягело, се доста позамисли и тъкмо сега си припомни, че зимата в тази страна била страшно тежка, та може би ще е по-добре да се върне, докато е време, под по-мекото небе в родния си замък.
А най-чудното беше това, че такива мисли почнаха да им идват наум през юли, в дните на прекрасното време и на горещините.
XIV
В Плоцк Збишко и Мачко не завариха никого от придворните, защото князът и княгинята заедно с осемте си деца бяха отишли на гости в Черск, където ги беше поканила княгиня Ана Данута. За Ягенка узнаха от епископа, че щяла да остане при Юранд в Спихов до самата му смърт. Тези известия бяха изгодни за тях, защото и те сами искаха да отидат в Спихов. При това Мачко хвалеше много добрината на Ягенка, задето е предпочела да отиде при един човек на умиране, който не й беше дори и роднина, отколкото на черските празненства, дето щеше да има танци и всякакви веселби.
— Може би е направила това, за да не се размине с нас — каза старият рицар. — Не съм я виждал вече отдавна и ще ми е драго да я видя, защото зная, че и тя е привързана към мене. Девойката трябва вече да е пораснала и навярно е още по-хубава, отколкото беше.
А Збишко рече:
— Променила се е страшно много. Хубава си беше винаги, но я бях запомнил като простичко момиче, а сега тя… може да иде и в кралските покои.
— Толкова ли се е променила? Я виж! Нали си е от стария род на Ястребовците от Згожелице, които имат във време на война бойния призив: „На пир!“
Настъпи малко мълчание, след което старият рицар се обади отново:
— Навярно така и ще стане, както ти казах, че ще и се поиска да се върне в Згожелице.
— Чудно ми беше как е тръгнала оттам.
— Нали искаше да гледа болния абат, за когото нямаше кой друг да се грижи. Освен това тя се страхуваше от Чтан и от Вилк, пък и аз самият й казах, че братята й ще бъдат в по-голяма безопасност без нея, отколкото ако тя остане там.
— Вярно, че никак не иде да нападат сираците. А Мачко се замисли.