— Но дали не са си отмъстили там на мене, задето съм я отвел, и дали от Богданец е останало поне едно дърво, това само господ знае! Па и не знам, като се върна, дали ще смогна да се защитя от тях. Те са млади и яки, пък аз съм стар.
— Хайде де! Това кажете на някой, дето не ви познава — отговори Збишко.
В същност Мачко не говореше напълно искрено, защото целеше нещо друго, но сега махна само с ръка и каза:
— Да не бях боледувал в Малборг, е, тогава може би все пак! Но за това ще си поприказваме в Спихов.
Те пренощуваха в Плоцк и на сутринта тръгнаха за Спихов.
Дните бяха ясни, пътят сух, лесен и при това безопасен, защото поради последните спогодби кръстоносците бяха спрели разбойническите нападения по границата. Пък и тия двама рицари бяха от онези пътници, на които и за разбойника е по-добре отдалеко да им се поклони, отколкото отблизо да ги закачи, така че пътуваха бързо и на петия ден след тръгването си от Плоцк пристигнаха рано сутринта без мъка в Спихов. Ягенка, която беше привързана към Мачко като към най-добрия си на света приятел, го посрещна почти тъй както би посрещнала баща си. При все че Мачко не се трогваше от какво да е, тази любезност на обичната девойка го развълнува. Когато по-късно Збишко разпита за Юранд и отиде при него и при гроба на Дануша, старият рицар си отдъхна дълбоко и рече:
— Да! Когото бог искаше да вземе, взе го, а когото искаше да остави, остави го, но аз мисля, че сега вече са свършени нашите разтакания и скиталия из разни затънтени места и непроходими блата.
А след малко добави:
— Ей! Къде ли не ни заведе господ през тези последни години!
— Но ръката божия ви пазеше — отвърна Ягенка.
— Вярно, че пазеше, но все пак, да си кажа правото, време е вече да се прибираме у дома.
— Трябва да останем тук, докато е жив Юранд — каза девойката.
— А как е той?
— Гледа нагоре и се смее: явно е, че вижда вече рая, а в него Данушка.
— Грижиш ли се за него?
— Грижа се, но отец Калеб казва, че и ангелите също се грижат. Вчера тукашната икономка видяла два.
— Разправят — рече Мачко, — че за шляхтича е най-прилично да умре на бойното поле, но така, както умира Юранд, и в леглото е добре.
— Не яде нищо, не пие, само постоянно се смее — рече Ягенка.
— Да отидем при него. Збишко също трябва да е там.
Но Збишко бе останал за малко при Юранд, който не познаваше никого, и бе отишъл после при Данушиния ковчег, в подземието. Там остана дотогава, докато старият Толима дойде да го повика на закуска. Като излизаше, Збишко забеляза при блясъка на факела, че на ковчега беше пълно с венчета от метличина и невен, а чисто пометеният наоколо глинен под беше посипан с елда, жълтурче и липов цвят, който издаваше аромат на мед. При тази гледка сърцето на момъка се разчувствува и той запита:
— Кой украсява така гроба?
— Девойката от Згожелице — отвърна Толима.
Младият рицар не отговори нищо, но малко по-късно, като видя Ягенка, наведе се веднага до коленете й, прегърна ги и каза:
— Да те възнагради господ за добрината ти и за ония цветя за Данушка.
— Ох, мой Збишко, бих искала повече да те утеша!
И обилни сълзи рукнаха и от нейните очи.
XV
Юранд почина след няколко дни. Цяла седмица отец Калеб чете молитви над тялото му, което никак не се разлагаше — в това всички виждаха чудо божие, — и цяла седмица в Спихов беше пълно с гости. После настъпиха дни на тишина, както обикновено става след погребение. Збишко отиваше в подземието, а понякога и с лък в гората, но не стреляше по дивеч, а само ходеше в самозабрава. Най-сетне една вечер дойде в стаята, в която седяха девойките с Мачко и Хлава, и неочаквано рече:
— Чуйте какво ще ви кажа! Скръбта не помага никому, затова по-добре ще бъде за вас да се върнете в Богданец и в Згожелице, отколкото да седите и тъжите тук.
Настъпи мълчание, защото всички отгатнаха, че разговорът ще бъде от голямо значение и чак след някое време Мачко се обади:
— По-добре за нас, но и за тебе по-добре.
Но Збишко разтърси русата си коса и каза:
— Не! Ако е рекъл господ, и аз ще се върна в Богданец, но сега трябва да се готвя за друго пътуване.
— Ей! — завика Мачко. — Казах край, пък то не било край! Вразумявай се, Збишко!
— Нали знаете, че съм дал обет.
— Та това ли е причината? Няма я Данушка, няма и обричане. Смъртта те освободи от него.
— Моята смърт би ме освободила, но не нейната. В рицарската си чест съм се заклел пред бога. Какво искате друго? В рицарската си чест!
Всяка дума за рицарска чест оказваше на Мачко сякаш чародейно влияние. В живота си освен от божиите и черковните заповеди той малко се ръководеше от други, но затова пък тези няколко спазваше неотстъпно.