— Мила панно! — отговори отец Калеб. — Ние двамата с Толима гледаме към земята, но е време да ни покрие, а не да ходим по нея.
И след тия думи се обърна към Толима:
— Вярно ли е, старче?
А Толима обхвана с длан островърхото си ухо и запита за какво е думата, а когато му повториха по-високо, рече:
— Света истина е. Не съм за стопанство аз! Секирата оре по-дълбоко от плуга… Бих искал само да отмъстя за господаря и за детето…
И протегна сухите си, но жилести ръце със закривени като ноктите на граблива птица пръсти, обърна посивялата си, прилична на вълча глава към Мачко и Збишко и добави:
— Срещу немците ме вземете, ваша милост — ето това е моя работа!
И той беше прав. Доста беше умножил богатството на Юранд, но само чрез война и плячка — не чрез стопанство.
Тогава Ягенка, която през всичкото време на разговора обмисляше какво да каже, отново заговори:
— Тук е потребен човек млад и безстрашен, защото кръстоноската граница е близо; такъв, казвам, който не само няма да се крие от немците, но дори ще ги търси, затова аз мисля, че например Хлава е тъкмо за тая работа…
— Я вижте как се разпорежда! — каза Мачко, който въпреки цялата си обич към Ягенка не можеше да се примири с мисълта, че по такава важна работа вземаше думата жена, и то още девойка.
Но чехът стана от пейката, на която седеше, и каза:
— Вижда господ, че с готовност бих отишъл на война с пан Збишко, защото заедно вече понатупахме немците, та може и още да ни падне… Но ако трябва да остана, бих останал тук… Толима ми е приятел и ме познава… Кръстоноската граница била до нас — та какво? Именно затова! Пък ще видим кому съседството по-рано ще дотегне! Вместо аз да се боя от тях, нека те се боят от мене. А в никой случай няма да ви причиня загуби в стопанството и да тегля всичко към себе си! Тук господарката ми е свидетел, защото знае, че по-скоро ще умра сто пъти, отколкото да се явя при нея с нечестни очи… От стопанство разбирам толкова, колкото се научих в Згожелице, но смятам, че тук трябва да се стопанисва повече с бойната секира и с меча, отколкото с плуга. И всичко това ми е много присърце, само че, нали, такова… ако остана тук…
— Какво тогава? — запита Збишко. — Какво го усукваш?
А Хлава се смути още повече и със заекване продължи така:
— Ами че, като си замине господарката, с нея ще си заминат и всички. Да се воюва е добре и да се стопанисва също, но така, самичък… без никаква помощ… Страшно тежко ще ми бъде тук без господарката и без… такова, както именно исках да кажа… и понеже господарката не пътуваше по света сама… значи, ако никой не ми помогне… не зная!…
— За какво приказва това момче? — попита Мачко.
— Умен човек сте, пък нищо не разбирате — отвърна Ягенка.
— Какво да разбера?
А тя вместо отговор се обърна към оръженосеца:
— Ами ако например с тебе остане Ануля Шечехова, би ли издържал?
При тези думи чехът се просна в краката й, та чак прах се вдигна от пода.
— С нея и в пъкъла бих изтърпял! — извика той и прегърна коленете й.
Като чу този вик, Збишко погледна смаяно оръженосеца си, защото по-преди не знаеше нищо и за нищо не се досещаше, а Мачко също се учудваше в душата си колко много значи жената във всички хорски дела и как чрез нея всяко нещо може да сполучи или да пропадне.
— Слава богу — промърмори той, — че аз вече не се интересувам от тях.
А Ягенка се обърна отново към Хлава и рече:
— Сега трябва да узнаем дали и Ануля ще издържи с тебе.
И тя повика Шечехова, която, изглежда, знаеше или се досещаше за какво се отнася, защото влезе със закрити с лакът очи и с тъй ниско наведена глава, та се виждаше само пътят на русата й коса, който слънчевият лъч правеше още по-светла. Тя се спря при вратата, после се затече към Ягенка, падна пред нея на колене и скри лицето си в гънките на дрехата й.
А чехът коленичи до нея и рече на Ягенка:
— Благословете ни, господарке!
XVII
На другия ден дойде време Збишко да тръгва. Той самият седеше нависоко на едрия си боен кон, а близките му го бяха заобиколили. Застанала до стремето.
Ягенка вдигаше към момъка мълчаливо своите тъжни небесносини очи, като че искаше да му се нагледа до насита преди раздялата. Мачко и отец Калеб стояха до другото стреме, а току до тях бяха оръженосецът и Ануля. Збишко обръщаше глава ту на една, ту на друга страна и разменяше с тях такива къси думи, каквито обикновено се казват преди дълго пътуване: „Останете си със здраве!“, „Бог да ти е на помощ!“, „Време е вече!“, „Ей! Време! Време!“ Той се беше вече простил от по-рано с всички и с Ягенка, чиито крака бе обгърнал и й бе благодарил за добрината. А сега, когато поглеждаше към нея от високото рицарско седло, имаше желание да й каже още някоя добра дума, защото нейните вдигнати към него очи и лице му казваха тъй ясно: „Върни се!“, та сърцето му се препълняше от гореща признателност.