Старият рицар много се зарадва, защото разбра, че за войната се готвят много по-разсъдливо, по-умно и по-сериозно в Краков, отколкото в Малборг. „Господ Исус ни е дал също такава, а може би по-голяма храброст — си казваше Мачко, — но вижда се, че и по-голям разум, и по-голяма предвидливост.“ И така беше тогава. Той се научи веднага откъде идат тези сведения: донасяха ги самите жители на Прусия, хора от всички съсловия, както поляци, така и немци. Орденът бе успял да възбуди срещу себе си такава омраза, че всички в Прусия очакваха като избавление идването на Ягеловите войски.
Мачко си припомни тогава какво бе казал на времето си Зиндрам от Машковице — и почна да си повтаря:
— Глава има този човек, умна глава!
И си припомняше всяка негова дума, а веднъж дори си послужи с неговата мъдрост. Случи се, та младият Яшко почна да разпитва за кръстоносците, а той рече:
— Силни са те, дявол да ги вземе, но как мислиш — няма ли да отхвръкне от седлото и най-силният рицар, ако му прережат подпръга на седлото и стремената?
— Ще отхвръкне, както е истина, че стоя сега пред вас! — отвърна момъкът.
— Ето на! Виждаш ли! — завика с гръмлив глас Мачко. — Това исках да ти кажа!
— Какво е то?
— Че Орденът е такъв рицар! А след малко добави:
— Не от всяка уста ще чуеш такова нещо — така да знаеш!
И понеже младото рицарче не можеше още да схване добре за какво е думата, Мачко почна да му обяснява работата, но забрави да каже, че това сравнение не го е сам измислил, а е излязло от умната глава на Зиндрам от Машковице.
XIX
В Краков се бавиха малко, а нямаше да останат и толкова, ако не бяха молбите на Яшко, който искаше да се нагледа на хората и на града, защото всичко му се струваше като чуден сън. Но старият рицар страшно бързаше да се върне в домашното огнище и при изкласилите ниви, та не помогнаха твърде молбите и за Голяма Богородица и двамата се върнаха — единият в Богданец, а другият в Згожелице при сестра си.
И оттогава животът им потече доста еднообразно, изпълнен със стопанска работа и обикновени селски грижи. В разположеното по-ниско Згожелице, а особено в Ягенкините Мочидоли жътвата беше отлична, но в Богданец поради сухата година плодородието беше слабо и не трябваше голям труд, за да се прибере. Изобщо там имаше малко работна земя, защото имотът бе покрит с гори, а поради дългото отсъствие на господарите дори и ония места, дето гората беше изсечена и абатът ги бе приспособил за орна земя, поради липса на работни ръце бяха запустели. Старият рицар, колкото и чувствителен към всяка загуба, не вземаше това много присърце, защото знаеше, че с пари всичко ще тръгне добре и в ред, стига само да има за кого да се труди и да работи. Но тъкмо това съмнение му отравяше работата и дните. Наистина той не отпущаше ръце, ставаше в зори, отиваше на кон при стадата, надзираваше полските и горските работи, бе избрал дори място за замък и приготвяше строителен материал, но когато след дневната жега слънцето потъваше в златните и червени лъчи на залеза, често го обхващаше страшна тъга, а заедно с нея и безпокойство, каквото по-рано не бе изпитвал никога. „Аз тук се трудя, тичам — си казваше той, — а там моят момък лежи може би някъде в полето, прободен с копие, и вълците със зъбите си му звънят за погребение.“ При тази мисъл сърцето му се свиваше от голяма обич и голяма мъка. И тогава се вслушваше внимателно дали няма да чуе конски тропот, който му известяваше всекидневното пристигане на Ягенка, защото, като си придаваше бодър вид пред нея, сам се ободряваше и успокояваше малко измъчената си душа.
А тя идваше всеки ден, обикновено надвечер, с арбалет на седлото и с копие в случай, че потрябват на връщане. Напълно недопустимо беше да завари Збишко в къщи, защото Мачко не смееше да му се надява по-рано от година, а може би и година и половина, но изглежда, че у девойката се таеше и тази надежда, защото пристигаше не така, както някога — в завързана с ширитче риза, с кожухче с вълната навън и с листа р развяната от вятъра коса, — но с хубава плитка и с опъната на гърдите дреха от цветно шерадзко сукно. Мачко излизаше да я посрещне и първият й въпрос биваше винаги — като че някой беше наредил: „Е, какво?“ — и първият негов отговор: „Ами нищо!“ — после я въвеждаше в стаята и те се разговаряха край огъня за Збишко, за Литва, за кръстоносците и за войната — все за едно и също — и никога не само не им дотягаха тия разговори, но никога не можеха да се наприказват.