Така се минаха цели месеци. Случваше се и той да отиде в Згожелице, но по-често тя идваше в Богданец, Понякога обаче, когато в околността ставаше неспокойно или по време на брачния период на мечките, когато старите медуни вървяха настървени след някоя женска и биваха склонни да нападат, Мачко придружаваше девойката до в къщи. Въоръжен добре, не се боеше от никакви диви зверове, защото той беше по-опасен за тях, отколкото те за него. В такива случаи те яздеха стреме до стреме и често пъти от дълбоките гори им се обаждаха страшни гласове, но те, забравили всичко, което би могло да ги сполети, говореха само за Збишко: Къде ли е? Какво ли прави? Дали вече е убил, или скоро ще убие толкова кръстоносци, колкото е обрекъл на покойната Дануша и на нейната покойна майка и дали ще се върне скоро? Ягенка при това задаваше на Мачко въпроси, които бе му задавала вече стотина пъти по-рано, а той им отговаряше с такава важност и дълбокомислие, като че ги чуваше за пръв път.
— Та казвате — питаше тя, — че битката в полето не е така страшна за рицаря, както да превзема замъци?
— Спомни си как е пострадал Вилк? Като хвърлят от високото някоя греда, никакво оръжие не може да те запази, а в полето всеки добре упражнен рицар може и на десетина да не се даде.
— Ами Збишко? Има ли добра броня?
— Има няколко, и все добри, но най-добра е сдобитата от фризийците, защото е кована в Милано. Преди една година беше малко големичка за Збишко, но сега му е съвсем по мярка.
— Значи, такава броня никакво оръжие не може да пробие — така ли?
— Което е направила човешка ръка, него тя може и да сломи. Срещу миланската броня трябва милански меч или пък стрелите на англичаните.
— Стрелите на англичаните? — питаше с безпокойство Ягенка.
— Не съм ли ти казвал? Няма на света по-добри стрелци от тях… освен мазурите от дивата курпьовска гора, но и те нямат такива лъкове. Лъкът самострел на англичанина ще простреля на сто крачки най-добрата броня. Видях ги при Вилно. И нито един от тях не сбърка, всички улучват, а ще се намери някой и ястреб във въздуха да умери.
— Ах, дяволски синове! Как се разправяхте с тях?
— Нямаше що да се прави друго, ами — право в тях! Те, песоглавците му проклети, си служат добре и с алебарди, но отблизо нашите вече знаят какво да правят.
— Нали ви е пазила досега ръката божия, та и сега ще опази Збишко.
— Често си казвам аз така: „Господи боже, щом си ни сътворил и поставил в Богданец, сега се погрижи да не се затрием!“ Ех, божа работа е вече то. И наистина не е лесно да надзираваш целия свят и за нищо да не забравиш, но затова човек трябва самичък да напомня за себе си, с каквото може, за светата черква да не се скъпи, пък господ си има грижа за хората.
Така те често разговаряха, ободряваха се един друг и си даваха надежда и упование. И минаваха дни, седмици и месеци. През есента Мачко имаше разправия със стария Вилк от Бжозова. Между Вилковци и абата отдавна имаше свада за границата на требежа, който абатът, когато Богданец му беше заложен, бе очистил и присвоил. На времето си той дори бе извикал двамата Вилковци едновременно на двубой с копия или с дълги мечове, но те не бяха приели да се бият с духовник, а пък в съда не могли нищо да направят. Сега старият Вилк отново повдигна въпрос за тая земя, а Мачко, който за нищо друго в света не беше тъй лаком, както за земя, верен на влечението на природата си и настървен от мисълта, че на скорошен требеж се ражда отличен ечемик, не искаше и да чува за отстъпване. И те без съмнение биха отишли на съд, ако не бяха се срещнали случайно у енорийския свещеник в Кшешня. Там, когато старият Вилк в края на острата свада внезапно каза: „Преди хората да отсъдят, аз оставям на бога, който ще отмъсти на рода ви заради неправдата към мене“ — упоритият Мачко омекна изведнъж, пребледня, млъкна за миг, а после отвърна на свадливия съсед:
— Слушайте, не аз започнах тая разпра, а абатът. Господ знае на чия страна е правдата, но ако ще кълнете Збишко, по-добре вземете требежа, а на Збишко нека господ даде здраве и щастие, както аз ви отстъпвам земята от все сърце.
И протегна към него ръка, а оня, който го познаваше от много отдавна, остана безкрайно учуден, защото не беше си дори представял каква обич към братанеца се коренеше в това наглед кораво сърце и какво безпокойство владееше там за неговата участ. И той дълго не можа дума да продума. Едва когато зарадваният от такъв обрат на разпрата кшешненски свещеник ги прекръсти, старият Вилк отвърна: