— Какво ти е? Може би искаш нещо? — го подпитваше старият рицар.
— Нищо не искам и всичко ми е все едно — отговаряше Збишко.
И така минаваше ден след ден. На Ягенка й хрумна мисълта, че това може да е нещо повече от обикновена болест и че момъкът може да има някаква тайна, която го гнети, затова почна да надумва Мачко да се опита още веднъж да узнае какво ще да е то.
Мачко се съгласи без колебание, но помисли малко и рече:
— Ами ако на тебе каже по-лесно, отколкото на мене? Защото, че те обича — обича те, пък и видях, че когато там се въртиш из стаята, той те следи с очи.
— Видяхте ли? — попита Ягенка.
— Като казвам, че следи, значи, така е. А когато дълго време те няма, час по час поглежда към вратата. Попитай го ти.
И така решиха. Но излезе, че Ягенка не може и не смее. Когато дойде ред да заговори, разбра, че ще трябва да говори за Дануша и за любовта на Збишко към покойната, а такива думи не искаха да се изтръгнат от устата й.
— Вие сте по-хитър — каза тя на Мачко — и разум, и опит имате по-добър; вие му говорете, аз не мога.
Мачко, ще не ще, се зае с работата — и една сутрин, когато Збишко му се видя малко по-бодър от обикновено, започна с него такъв разговор:
— Хлава ми каза, че си сложил в Спихов в подземието доста голям сноп паунови пера.
Както си лежеше по гръб, загледан в потона, Збишко кимна само с глава в знак на потвърждение.
— Значи, господ ти е помогнал, защото на война е по-лесно да намериш прости бойци, отколкото рицари… Войници можеш да убиеш, колкото искаш, а рицарите трябва понякога да ги търсиш… Те сами ли ти се пъхаха под меча?
— Извиквах различни на двубой няколко пъти, а веднъж ме обкръжиха в битка — отговори лениво момъкът.
— И добра плячка си докарал оттам…
— Една част ми подари княз Витолд.
— Все така ли е щедър?
Збишко кимна отново с глава, явно без желание да говори повече.
Но Мачко не се сметна за победен и реши да пристъпи към същността на работата.
— Тогава кажи ми откровено — рече той. — Щом си вече покрил там ковчега с паунови пера, трябва много да ти е олекнало?… Човек всякога е доволен, когато изпълни обета си… Доволен ли беше, а?
Збишко отвърна тъжните си очи от потона, обърна ги към Мачко и отговори някак учудено:
— Не.
— Не ли? Грехота е да говориш така! Пък аз мислех, че щом зарадваш там ония души на небето, всичко ще се свърши.
А момъкът затвори за миг очи, замисли се и най-сетне отвърна:
— Изглежда, че на блажените души не е потребна човешка кръв.
Настъпи късо мълчание.
— Тогава за какво ходи на войната? — запита най-после Мачко.
— За какво ли? — отговори малко по-живо Збишко. — Аз самият мислех, че ще ми олекне! Мислех, че ще утеша и Данушка, и себе си… А после дори ми стана чудно. Излязох от подземието с ковчезите и ми беше също така тежко, както и преди. Ето отде се вижда, че на блажените души не е потребна човешка кръв.
— Това трябва да ти го е казал някой, защото сам не би го измислил.
— Самичък го разбрах, защото светът не ми се видя по-весел, отколкото преди. А отец Калеб само потвърди моето убеждение.
— Да убиеш неприятел на война, не е никакъв грях, дори е похвално дело, а те нали са неприятели на нашето племе.
— И аз също не го смятам за грях и не ги жаля.
— Ами все за Данушка ли тъгуваш?
— Разбира се, щом се сетя за нея, жално ми е. Ех, божа воля! На нея й е по-добре в небесния дворец и аз вече свикнах с това.
— Тогава защо не се отърсиш от тъгата? Какво ти трябва?
— Та знам ли…
— Почина си вече доста, а слабостта ти скоро ще мине. Иди в банята, изкъпи се, изпий едно гърне медовина за изпотяване — и готово!
— Какво готово?
— И веднага ще се развеселиш.
— Та отде ще взема веселие? У себе си няма да намеря, а назаем никой не ще ми даде.
— Ти нещо криеш!
Збишко помръдна рамене.
— Не съм весел, но нямам и нищо за криене.
И каза това така искрено, та Мачко веднага престана да го вини, че крие нещо, а вместо това почна да глади с широката си длан своята посивяла глава, както имаше обичай да прави винаги, когато мислеше сериозно над нещо, и най-сетне заговори:
— Тогава аз ще ти кажа какво ти липсва: едното за тебе се е свършило, а другото още не е започнало — разбираш ли?
— Не напълно, само донякъде! — отговори момъкът.
И се протегна като човек, комуто се спи.
Мачко обаче беше уверен, че е отгатнал същинската причина, и беше страшно доволен, защото съвсем престана да се безпокои. Той събра също още по-голяма вяра в своя ум, като си казваше: „Не ми е чудно, че хората се съветват с мене!“