Тя обаче не признаваше любовта си дори пред самата себе си, а от Збишко я криеше най-грижливо от страх да не би отново да я отблъсне. Дори с Мачко, колкото преди беше склонна да му се доверява, толкова сега стана сдържана и мълчалива. Можеха да я издадат само грижите, които полагаше за Збишко, но и на тази грижливост тя гледаше да даде други обяснения — и затова един път нарочно заговори на Збишко така:
— Ако се грижа малко за тебе, правя го от привързаност към Мачко, пък ти да не си помислил друго? Кажи!
И като се престори, че уж поправя косата над челото си, тя прикри с длан лице и почна внимателно да го гледа през пръстите, а той, объркан от неочаквания въпрос, се изчерви като момиче и едва след известно време отвърна:
— Нищо не съм помислил. Ти сега си друга.
Настъпи отново късо мълчание.
— Друга ли? — попита най-сетне девойката с някакъв тих и мек глас.
— Да, разбира се, че друга. Но не съм и такава, не дай боже, да не мога съвсем да те търпя.
— Бог да те награди и за това — отвърна Збишко.
И оттогава им беше добре заедно, само някак си тревожно и безпокойно. Често можеше да се стори на човек, че и двамата за едно говорят, пък за друго мислят. Често помежду им настъпваше мълчание. Збишко се излежаваше през всичкото време в леглото и според думите на Мачко я следеше с очи, накъдето и да мръднеше тя, защото особено понякога му се струваше така прекрасна, че не можеше да й се нагледа. Случваше се също погледите им да се срещнат внезапно и веднага лицата им пламваха, а изпъкналите гърди на девойката се заиздигваха от бързо дишане и сърцето й се разтуптяваше като че в очакване дали не ще чуе нещо, от което ще изгори цялата й душа. Но Збишко мълчеше, защото пред нея беше изгубил напълно предишната си смелост и се страхуваше да не я стресне с непредпазлива дума. Въпреки това, което виждаха очите му, си бе втълпил, че тя му оказва само сестринска привързаност заради приятелството си към Мачко.
И веднъж заговори за това с Мачко. Мъчеше се да говори уж спокойно и дори равнодушно, а не забеляза, че думите му все повече заприличваха на горчиво и тъжно оплакване. Мачко изслуша търпеливо всичко и накрай каза само една-единствена дума:
— Глупчо!
Но излезе от стаята.
А на двора почна да потрива ръце и да се удря с голяма радост по бедрата.
„Така ти се пада — си казваше той. — Когато тя можеше да ти дойде евтино, не искаше и да я погледнеш, сега пък пострахувай се малко, като си глупав. Аз ще строя замък, а ти през това време се облизвай. Нищо няма да ти кажа и очите ти няма да отворя, ако ще би да зацвилиш по-силно от всички коне в Богданец. Дето има трески върху живи въглени, там рано или късно ще избухне пламък, но аз няма да ти духам жарта, пък струва ми се, че и не трябва.“
И не само че не духаше, но дори се противеше на Збишко и го дразнеше като стар хитрец, комуто прави удоволствие да си играе с неопитното момче. И ето веднъж, когато Збишко пак му повтори, че вероятно ще замине на някакъв далечен поход, за да се избави от непоносимия живот, той му рече:
— Докато ти беше голо под носа, съветвах те, а сега — твоя воля. Ако искаш непременно да слушаш само своя ум и да идеш — иди.
А Збишко чак скочи от учудване и седна на леглото.
— Как така? Значи, вие вече и на това не се противите?
— Защо да се противя? Много ми е жално за рода, който би загинал заедно с тебе, но и на това може да се намери лек.
— Какъв лек? — запита неспокойно Збишко.
— Какъв ли? Ех, то се знае, че годините ми са множко, но пак има сила в костите ми. Разбира се, Ягенка би искала да вземе някой по-млад юнак, но пък аз бях приятел на покойния й баща, та кой знае…
— Бяхте приятел на баща й — отвърна Збишко, — но към мене никога не сте били добър, никога! Никога!…
И замълча, защото брадата му затрепера, а Мачко рече:
— Е, щом искаш на всяка цена да загинеш, какво трябва да правя аз?
— Добре! Правете, каквото щете, аз още днес ще замина по света!
— Глупчо! — повтори Мачко.
И отново излезе от стаята да нагледа селяните — и богданецките, и ония, които му беше заела от Згожелице и от Мочидоли Ягенка, за да помагат при изкопа на рова, който щеше да загражда замъка.