XXII
Збишко наистина не изпълни заканата си и не замина. В замяна на това след още една седмица здравето му се върна напълно и той не можеше повече да се излежава в леглото. Мачко му каза, че сега се следва да отидат в Згожелице и да благодарят на Ягенка за грижите, ето защо един ден Збишко се напари добре в горещата баня и реши да отиде без отлагане. За тази цел поръча да му извадят най-хубавите дрехи, за да смени обикновените, с които беше облечен, а после се зае с къдренето на косата си. Това обаче не беше нито дребна, нито лесна работа не само защото имаше буйна коса, която отзад му падаше като грива чак до плешките. Във всекидневния си живот рицарите прибираха косата си в подобна на гъба мрежа, което имаше и тая добра страна, че във време на поход шлемът по-малко ги притискаше. Ала на различните тържества, сватби или когато отиваха на посещение, дето имаше и моми, рицарите натъкмяваха косата си на хубави завити къдрици, които често намазваха с белтък от яйце, за да лъщят и да се държат. Така именно искаше да се накъдри и Збишко. Но двете жени, повикани от стаята за слугите, не бяха навикнали на такива работи и не можеха да свършат нищо. Изсъхналата и бухнала след банята коса не искаше да се къдри и стърчеше като лошо поправен сламен покрив. Не помогнаха и сдобитите от фризийците гребени, красиво изработени от биволски рог, нито дори конското чесало, за което една от жените ходи в конюшнята. Збишко най-сетне бе почнал да губи търпение и да се сърди, когато в стаята влезе Мачко, придружен от Ягенка, която през това време беше дошла неочаквано.
— Слава на Исуса Христа! — каза девойката.
— Во веки веков! — отговори със светнало лице Збишко. — Чудна работа! Ние току-що се канехме да дойдем в Згожелице, пък ти си тук!
И очите му засияха от радост, защото така си беше: колкото пъти я видеше, толкова пъти му ставаше на душата тъй светло, като че гледаше изгряващото слънце.
А Ягенка, като видя смутените жени с гребените в ръцете, чесалото, което лежеше на пейката до Збишко, и неговата разбъркана коса, почна да се смее.
— Ей, плашило, същинско плашило! — извика тя и показа изпод кораловите си устни чудно белите си зъби. — Да те тури човек всред конопа или във вишневата градина да плашиш врабците!
А той се навъси и каза:
— Искахме да дойдем в Згожелице и там ти никак не би могла да обиждаш госта си, а тук можеш да се подиграваш с мене, колкото щеш, което ти е всякога приятно да правиш.
— На мене, на мене ми е приятно да се подигравам? — запита девойката. — Ах, боже мой! Та аз дойдох да ви поканя за вечеря, а се смея не на тебе, ами на тия жени, защото, ако бях на тяхно място, веднага щях да те натъкмя.
— Нищо не щеше да свършиш и ти!
— Ами на Яшко косата кой я къдри?
— Яшко ти е брат — отвърна Збишко.
— Та какво!…
Но тук старият и опитен Мачко реши да им се притече на помощ.
— В шляхтишките домове — рече той, — когато след обредното подстригване на рицарско момче му порасне косата, къдри я сестра му, а в зряла възраст — жена му; но има също обичай, ако рицарят няма нито сестра, нито жена, да му прислужват шляхтишки девойки, дори и съвсем чужди.
— Наистина ли има такъв обичай? — запита Ягенка и наведе очи.
— Не само в именията, но и в замъците, па дори и в кралския дворец — отвърна Мачко.
После се обърна към жените:
— Като не ви бива за нищо, вървете си!
— Тогава нека ми донесат топла вода — каза девойката.
Мачко излезе заедно с жените, уж за да се погрижи да не се бави прислугата, и след малко прати топла вода, която сложиха в стаята, и младите останаха сами. Ягенка най-напред натопи една кърпа и почна с нея обилно да мокри косата на Збишко, а щом тя престана да стърчи и се улегна, натежала от водата, взе гребен и седна на пейката до момъка, за да върши по-нататъшната си работа.
И така седяха те един до друг, и двамата прекрасни и безкрайно влюбени един в друг, но смутени и мълчаливи. Ягенка почна най-сетне да къдри златистата му коса, а той усещаше близостта на вдигнатите й ръце, на дланите й и трепереше цял и едва се сдържаше да не я грабне през кръста и да я притисне с всичка сила до гърдите си.
В тишината се чуваше тяхното ускорено дишане.
— Да не си болен? — попита след малко девойката. — Какво ти е?
— Нищо! — отговори младият рицар.
— Защото дишаш някак особено…
— И ти дишаш…
Отново настъпи мълчание. Бузите на Ягенка се разцъфтяха като рози, защото чувствуваше, че Збишко не сваля очи нито за миг от лицето й, и за да прикрие смущението си, отново запита: