— Какво се вглеждаш така?
— Пречи ли ти?
— Не ми пречи, само питам.
— Ягенко?
— Какво?…
Збишко пое дълбоко въздух, въздъхна, помръдна устни, като че се готвеше за дълъг разговор, но изглежда, че му липсваше още смелост, та само повтори:
— Ягенко?
— Какво?…
— Като ме е страх да ти кажа…
— Не бой се. Аз съм просто момиче, не съм някоя ламя.
— То се знае, че не си ламя. Но чичо Мачко като казва, че иска да те вземе!…
— Иска, но не за себе си.
И млъкна, сякаш изплашена от думите си.
— Боже мили, Ягушко моя… Ами ти какво ще кажеш за това, Ягушко? — извика Збишко.
Но очите й ненадейно се наляха със сълзи, хубавите й устни почнаха да треперят, а гласът й стана така тих, че Збишко едвам можа да дочуе, когато тя рече:
— Татко и абатът искаха… пък аз — то… ти знаеш!…
При тези думи радост лумна в сърцето му като внезапен пламък — той грабна девойката на ръце, вдигна я нагоре като перце и започна да вика в захлас:
— Ягушо! Ягушо! Злато мое! Слънчице мое! Хей, хей!…
И викаше тъй силно, та старият Мачко помисли, че е станало нещо необикновено, и се затече в стаята. Щом видя Ягенка в ръцете на Збишко, той се смая, че работата беше тръгнала тъй неочаквано бързо, и завика:
— В името на отца и сина! Ела на себе си, момко!
А Збишко се затече към него, сложи Ягенка на земята и искаше да коленичат двамата с нея, но преди да успеят да го направят, старецът ги обхвана с костеливите си ръце и ги притисна с всичка сила до гърдите си.
— Слава богу! — рече той. — Аз си знаех, че така ще се свърши, но пак се радвам. Да ви благослови господ! По-леко ще ми е да умра… Девойката е като най-чисто злато… Към бога и към хората. Наистина! А сега да става, каквото ще, щом доживях такава радост… Бог прати изпитания, но бог ни и зарадва. Трябва да идем в Згожелице да кажем на Яшко. Ей, ако беше жив старият Зих… и абатът!… Но аз ще ги заместя, защото, да си кажа правото, тъй ви обичам и двамата, та ме е срам да говоря.
И при все че в гърдите му биеше кораво сърце, той така се трогна, та нещо го стисна в гърлото и само целуна Збишко, а после Ягенка по двете бузи, като каза почти просълзен: „Мед, а не девойка!“ и отиде към конюшните, за да поръча да оседлаят конете.
На излизане нагази от радост в лопена, който растеше пред къщата, и загледа като пиян тъмните му стебла с жълти цветчета.
— Я виж! Много сте — рече той, — но добър е господ богданецките Градовци да бъдат повече.
После тръгна към конюшните и почна отново да си мърмори и да пресмята:
— Богданец, земите на абата. Спихов, Мочидоли… Господ си знае работата, а като дойде времето на стария Вилк, тогава и Бжозова струва да се купи… Ливадите са чудесни!…
В това време Ягенка и Збишко също излязоха пред къщи, радостни, щастливи, грейнали като слънце.
— Чичо! — обади се отдалеко Збишко.
А той се обърна към тях, разпери ръце и почна да вика като в гората:
— Хоп! Хоп! Е-ла-те!
XXIII
Те живееха в Мочидоли, а старият Мачко издигаше за тях замък в Богданец. Издигаше го с много труд, защото искаше основите и долната част да бъдат каменни, споени с вар, а кулата от червени тухли, каквито мъчно се намираха в околността. През първата година изкопаха рововете, което стана доста лесно, защото могилката, на която щеше да бъде построен замъкът, е била някога окопана, може би още в езическите времена, та оставаше само да се очистят тези ровове от дърветата и от глоговите гъсталаци, с които бяха обрасли, а после да се подсилят и изкопаят по-дълбоко, дето трябва. При копането стигнаха до изобилен извор, който за кратко време напълни рововете, и Мачко трябваше да обмисля как да се отведе излишната вода. После на насипа издигна ограда от колове и почна да трупа материал за стените на замъка, дъбови греди, толкова дебели, та трима души не можеха да обхванат едната, и греди от лиственици, които не гният нито под глинен под, нито в земята. Въпреки постоянната помощ на селяните от Згожелице и Мочидоли той се залови да издигне стените чак след една година, но се захвана за тая работа още по-усърдно, защото преди това Ягенка ги зарадва с две близначета. Небето се отвори тогава пред стария рицар, той имаше вече за кого да работи, да се труди и знаеше, че родът на Градовци не ще изчезне, а Тъпата подкова още много пъти ще се обагря с неприятелска кръв.
Близнаците кръстиха Мачко и Яшко. „Чудо момчета са — казваше старецът, — такива в цялото кралство не можеш намери, а има време и за други.“ И ги заобича изведнъж с голяма обич, а за Ягенка душа даваше. Който я похвалеше пред него, можеше да получи всичко, каквото пожелае. Всички искрено облажаваха Збишко заради нея и я хвалеха не само за изгода, а защото тя наистина сияеше в цялата околност като най-красивото между всички прекрасни цветя в ливада. Тя донесе на мъжа си голяма зестра, но и нещо повече от зестра — голямата си любов и хубост, която омайваше хорските очи, и отлични обноски, и такава издръжливост, с каквато не всеки рицар можеше да се похвали. За нея не беше нищо няколко дни след раждането да стане и се заеме с домакинството, а после да отиде на лов с мъжа си или на кон да се завтече сутрин от Мочидоли до Богданец и преди пладне да се върне при своите Яшко и Мачко. Затова и мъжът й я обичаше като зеницата на окото си, обичаше я старият Мачко, обичаха я слугите, към които се отнасяше човешки, а когато в неделя влизаше в черквата в Кшешня, поздравяваше я възторжен шепот и обожание. Някогашният й поклонник, суровият Чтан от Рогов, женен за дъщерята на селянин, който след литургия пиеше в кръчмата със стария Вилк от Бжозова, му казваше, след като посръбнеше „Сбивали сме се заради нея неведнъж с вашия син и искахме да се женим за нея, но всичко това е все едно, като да посягаш към месеца на небето.“