— Всичко е наред и ако господ нареди благополучно още една работа, тогава бих умрял спокойно.
А Збишко го загледа въпросително и след малко попита:
— Да не говорите за война с кръстоносците, защото, какво ви трябва повече?
— Ще ти кажа това, което съм ти казвал и попреди — отговори Мачко, — че докато е жив магистър Конрад, война няма да има.
— Та няма да живее вечно я!
— Но и аз не съм вечен и затова мисля за нещо друго.
— За какво?
— Е! По-добре е да не го разгласявам. Засега се каня да отида в Спихов, а може да се случи и у князете в Плоцк и Черск.
Збишко не се зачуди много на този отговор, защото през последните години Мачко на няколко пъти ходи в Спихов, а само попита:
— Дълго ли ще се бавите?
— Повече от обикновено, защото ще остана в Плоцк.
И след една седмица Мачко наистина замина, като взе със себе си няколко коли и добро въоръжение, „в случай че му се наложи да влезе в двубой“. На тръгване той заяви, че може да се забави повече, отколкото друг път, и наистина се забави толкова дълго, че половин година нямаше от него никакви известия. Збишко почна да се безпокои и най-сетне изпрати нарочен човек в Спихов, но той срещна Мачко оттатък Шерадз и се върна заедно с него.
Старият рицар си дойде някак мрачен, но като разпита Збишко подробно за всичко станало по време на неговото отсъствие, успокои се, че всичко е вървяло добре, разведри се малко и пръв заговори за пътуването си.
— Знаеш ли, че бях в Малборг? — рече той.
— В Малборг ли?
— Ами къде другаде?
Збишко го позагледа с учудени очи, после се удари внезапно с длани по хълбоците и рече:
— Боже мой! Пък аз съвсем бях забравил.
— Ти можеше да забравиш, защото изпълни клетвите си — отвърна Мачко, — но не дай боже аз да се изплъзна от клетвата си и да опетня честта си! Нямаме ние обичай да занемаряваме каквото и да е и се кълна в светия кръст, че докато душа нося, дотогава клетвата си няма да забравя.
Тук лицето на Мачко потъмня и стана такова страшно и зло, както го бе виждал Збишко само едно време при Витолд и при Скирвойло, когато му предстоеше битка с кръстоносците.
— Е, и какво? — запита Збишко. — Отърва ли се от ръцете ви?
— Не се отърва, защото не дойде.
— А защо?
— Сега е велик вожд.
— Куно Лихтенщайн станал велик вожд?
— Ех! Може и велик магистър да го изберат. Кой го знае! Но той и сега се смята наравно с князете. Казват, че сега управлява всичко и всички дела на Ордена са на неговата глава, а магистърът не предприемал нищо без него. Къде ще ти се яви такъв на двубой! Само за смях на хората ще станеш.
— Подиграха ли се с вас? — попита Збишко и очите му изведнъж светнаха от гняв.
— Смя ми се княгиня Александра в Плоцк. „Иди — казва — и римския император да извикаш на двубой! На него — казва, — на Лихтенщайн де, както знаем, са пратили покани и Завиша Черни, и Повала, и Пашко от Бискупице, а той дори и на такива рицари не отговори нищо, защото не може. Не че му липсва сърцатост, но е монах и заема такава висока длъжност, та не може да се занимава с такива работи, и ще накърни повече честта си, ако приеме поканата за двубой, отколкото ако не обърне внимание на нея.“ Така ми каза княгинята.
— Вие какво?
— Угрижих се страшно, но реших все пак да отида в Малборг, за да кажа после на бога и на хората: „Което беше по силите ми, направих го.“ Помолих тогава княгинята да измисли за мене някакво пратеничество и да ми даде писмо за Малборг, защото знаех, че иначе няма да изнеса главата си на плещите от това вълчо гнездо. А в себе си мислех така: не искал да назначи място за среща нито на Завиша, нито на Пашко, но ако аз в присъствието на самия магистър, на всички вождове и гости го дръпна за муцуната и му изтръгна мустаците и брадата, тогава вече ще излезе на двубой.
— Ех, да ви знае господ! — завика разпалено Збишко.
— Какво? — рече старият рицар. — За всичко има начин, стига глава да имаш на раменете си. Но тук господ не ми помогна, защото не заварих Куно в Малборг. Казаха ми, че бил отишъл пратеник при Витолд. Не знаех тогава какво да правя — да чакам ли, или да ида след него. Боях се да не се разминем. Но понеже се познавах от отдавна с магистъра и с главния интендант по облеклото, признах им тайната си за какво съм дошъл, а те извикаха, че това не може да бъде.
— Защо?
— По същата причина, за която ми говори и княгинята. А магистърът дори ми каза: „Какво би помислил за мене, ако аз приемех поканата на всеки рицар от Мазовия или от Полша?“ Да, той беше прав, защото отдавна вече не щеше да го има на този свят. Чудеха се те и двамата с интенданта и съобщиха това на трапезата по време на вечеря. Ей, да ти кажа, като че ли бръкнах в кошер! А особено от гостите наскачаха веднага неколцина: „Куно — викаха те — не може, но ние можем!“ Избрах си тогава троица и исках да се бия с тях поред, но магистърът след големи молби позволи само с един, чието презиме беше също Лихтенщайн и който беше роднина на Куно.