— Е, и какво? — извика Збишко.
— Е, разбира се, докарах доспехите му, но те са толкова накълцани, че и пукнат грош никой не ще даде за тях.
— Наистина ли? Значи, изпълнихте клетвата си!
— Изпърво бях доволен, защото и аз самият така смятах, но после се размислих: „Не, то не е едно и също!“ И сега нямам никакво спокойствие: ами ако наистина не е едно и също!
Но Збишко почна да го утешава:
— Вие ме познавате и знаете, че в такива работи аз и към себе си, и към другите съм строг, но ако ми се случеше така, бих се сметнал задоволен. И ви казвам, че най-славният рицар в Краков ще се съгласи с мене. Самият Завиша, който най-добре разбира от рицарска чест, надали ще каже нещо друго.
— Така ли смяташ?
— Размислете само: те са прочути по цял свят и го извикали също, а нито един не е направил поне толкова, колкото сте направили вие. Заклели сте се да убиете Лихтенщайн — и сте посекли един Лихтенщайн.
— Може би — рече старият рицар.
А Збишко, който беше любопитен да слуша разкази за рицарски подвизи, попита:
— Е, кажете, млад ли беше или стар? И как стана? На коне или пеши?
— Беше на около трийсет и пет години, с брада до пояса и се бихме на коне. Бог ми помогна, та го понамуших с копието, но после работата дойде и до мечове и казвам ти, кръвта му така бликаше от устата, че цялата му брада стана като ледена висулка.
— А често се оплаквате, че остарявате?
— Като яхна коня или пък се разкрача на земята, държа се здраво, но с пълно въоръжение вече не мога да скоча на седлото.
— Все пак и Куно не би устоял срещу вас.
Старецът махна презрително с ръка в знак, че с Куно би се разправил много по-лесно, после отидоха да видят завоюваните доспехи, които Мачко бе взел само като доказателство за победата си, защото наистина те бяха много изпосечени и затова нямаха стойност. Само набедрениците и наколенниците бяха незасегнати и много добре изработени.
— Все пак щях да се радвам, ако те бяха на Куно — каза мрачно Мачко.
А Збишко отвърна:
— Един господ знае кое е по-доброто. Ако Куно стане магистър, вече не можеш го досегна освен в някое голямо сражение.
— Вслушвах се аз какво разправяха хората отвърна Мачко. — Едни казват, че след Конрад ще бъде Куно, а други — че братът на Конрад, Улрих.
— Предпочитам да бъде Улрих — рече Збишко.
— И аз също, а знаеш ли защо? Куно е по-умен и по-хитър, а Улрих е по-буен. Той е същински рицар, който държи на честта си и страстно желае война с нас. Казват също, че щом стане магистър, ще налети такава буря, каквато светът не е виждал. А за Конрад разправят, че често има припадъци. Веднъж му прилоша и пред мене. Ей! Може би и ще дочакаме!
— Дай боже! А има ли някакви нови несъгласия между тях и кралството?
— Има и стари, и нови. Кръстоносецът си остава винаги кръстоносец. Макар да знае, че си по-силен и че с тебе шега не бива, все дебне за твоето, защото не може иначе.
Та нали мислят, че Орденът е най-силен от всички кралства.
— Не всички мислят така, но мнозина, а между тях и Улрих. Защото наистина силата им е страшна.
— Но нали помните какво каза Зиндрам от Машковице!
— Помня и там с всяка изтекла година става все по-лошо. Брат брата си така не приема, както ме приемаха там, когато никакъв кръстоносец не ни виждаше. Опротивели са там на всички.
— Значи, няма да чакаме дълго!
— Не дълго, а може и дълго — рече Мачко. И като помисли малко, добави:
— А през това време трябва много да се работи и запаси да се събират, за да потеглим към бойното поле добре приготвени.
XXVI
Магистър Конрад умря обаче чак след една година. Яшко от Згожелице, братът на Ягенка, който пръв бе чул в Шерадз новината и за неговата смърт, и за избора на Улрих фон Юнгинен, пръв я донесе в Богданец. Там, както и във всички дворянски домове, тя развълнува хората до дън душа и сърце. „Настъпват времена, каквито досега не е имало“ — каза тържествено старият Мачко, а Ягенка доведе на часа всички деца при Збишко и сама започна да се сбогува с него, като че ли той трябваше да тръгне на сутринта. Мачко и Збишко знаеха наистина, че война не се разпалва току-така изведнъж като огън в огнището, но все пак вярваха, че ще се стигне до нея, и започнаха да се готвят. Избраха коне, оръжие, учеха на военно изкуство оръженосците, своите хора, селските първенци, които управляваха по „немското право“ и бяха задължени да се явят на поход в пълно въоръжение и на коне, и победните владелци, които на драго сърце се присъединяваха към по-богатите. И това същото се правеше във всички други имения, навсякъде удряха чуковете в ковачниците, навсякъде чистеха старите ризници, мажеха с топена овнешка мас лъковете и ремъците, стягаха колите, приготвяха запаси от булгур и пушено месо. Пред черквите в неделни и празнични дни всички разпитваха за новини и се натъжаваха, като пристигаха мирни известия, защото всеки таеше в душата си дълбоко съзнание, че веднъж за винаги трябваше да се свърши с този страшен враг на цялото племе и че кралството няма да процъфти в сила, мир и труд, докато според думите на света Бригида не бъдат изкъртени зъбите на кръстоносците и не им бъде отсечена десницата.