А в Кшешня заобикаляха Мачко и Збишко, като хора, които познават Ордена и са осведомени относно войната с немците. Разпитваха ги не само за новини, но и за начините на бой с немците: как е най-добре да ги нападат, как те имат обичай да се бият, с какво стоят по-високо от поляците, с какво по-долу и дали, след като ти се счупи копието, е по-лесно да им пробиеш със секира бронята, или с меч.
А те наистина познаваха добре тези работи, ето защо всички ги слушаха с голямо внимание, при всеобщото убеждение, че войната не ще бъде лека, че ще трябва да си мерят силите с най-добрите рицари от всички държави и да не се задоволяват да понатупат тук-там неприятеля, но това трябва да извършат основно „докрай“, или да загинат „до крак“. А владелците си казваха помежду си: „Щом трябва да се мре — тяхната смърт или нашата.“ И на поколението, което носеше в душата си предчувствието за бъдещо величие, това не отнемаше готовността да се бие, напротив — тя растеше всеки час и всеки ден, но пристъпваха към дело без празни хвалби, без перчене, а по-скоро с известна упорита съсредоточеност и с най-голяма сериозност.
— Или на нас, или на тях е писано да загинат.
Но времето минаваше и се удължаваше, а война нямаше. Разправяха наистина за несъгласия между крал Владислав и Ордена и за Добжинската земя, при все че тя бе изкупена още преди няколко години, и за крайграничните разпри за някакво си Дрезденко, за което мнозина чуваха за пръв път в живота си и заради което имало спор между двете страни, но война нямаше. Някои почнаха дори да се съмняват дали ще има, защото разпри бе имало винаги, но обикновено се свършваха със срещи, преговори и с изпращане на пратеници. Пръсна се слух, че и сега са дошли в Краков някакви пратеници на кръстоносците, а в Малборг отишли пратеници на поляците. Почнаха да приказват за посредничество на чешкия и унгарския крал и дори на самия римски папа. Далече от Краков не се знаеше нищо точно, та различни, често пъти чудновати и неправдоподобни слухове се пръскаха между народа, но война още нямаше.
Най-сетне и самият Мачко, който помнеше не малко заплахи за война и после спогодби, не знаеше какво да мисли за всичко това и тръгна за Краков, за да получи по-точни сведения. Той не се забави там дълго: на шестата седмица се върна с много разведрено лице. А когато в Кшешня го заобиколиха както обикновено любопитните за новини шляхтичи, той отговори на многобройните им въпроси пак с въпрос:
— Ами остриетата на копията и на секирите наточени ли са?
— Какво? Нима! За бога! Какви са новините? Кого видяхте? — викаха от всички страни.
— Кого видях ли? Зиндрам от Машковице! А какви са новините? Такива, че може би ей сега ще трябва да оседлаем конете.
— За бога!… Как така? Разкажете!
— Чували ли сте за Дрезденко?
— Разбира се, че сме чували. То е замъче, каквито има много, и земята му едва ли е по-голяма от вашата в Богданец.
— Дребна причина ли е то за война, а?
— Разбира се, че дребна; имало е и по-големи, но нищо не е излизало после.
— А знаете ли каква притча ми разказа Зиндрам от Машковице по повод на Дрезденко?
— По-бързо казвайте, че ще изгорим от нетърпение!
— Каза ми той така: „Вървял по пътя слепец и се спънал о камък. Спънал се, защото бил сляп, но все пак камъкът е причина,“ Ето, и Дрезденко е такъв камък.
— Как така? Орденът още си кротува.
— Не разбирате ли? Тогава ще ви кажа иначе: когато чашата се препълни, една капка стига да я прелее.
И толкова голямо въодушевление обзе рицарите, та Мачко трябваше да ги сдържа, защото искаха веднага да възседнат конете и да потеглят за Шерадз.
— Бъдете готови — им казваше той, — но чакайте търпеливо. И нас няма да ни забравят.
И те чакаха в пълна готовност, но чакаха много, дори толкова много, та някои почнаха отново да се съмняват. Обаче Мачко не се съмняваше. Както по прелета на птиците се познава идването на пролетта, така и той, като човек опитен, умееше по различни признаци да заключи, че наскоро ще има война — и то голяма война.