Изпърво беше заповядано да се уреди такъв голям лов във всички кралски гори и дебри, какъвто и най-старите хора не помнеха. Събираха се с хиляди ловци на хайки, които поваляха цели стада зубри, турове, елени, диви свини и различен по-дребен дивеч. Горите димяха по цели седмици и месеци, а в тоя дим се пушеше солено месо, което после изпращаха в областните градове, а оттам за складиране в Плоцк. Очевидно беше, че се правеха запаси за големи войски. Мачко добре знаеше какво трябва да мисли за това, защото също такъв лов заповядваше пред всеки по-голям поход в Литва и Витолд. Но имаше и други признаци. Например селяните почнаха да бягат на тълпи „изпод немеца“ в кралството и в Мазовия. В околността на Богданец идваха главно поданици на немските рицари от Силезия, но се знаеше, че навсякъде става същото, а особено в Мазовия. Чехът, който гледаше стопанството в Спихов в Мазовия, прати оттам петнайсетина мазури от Прусия, които се бяха укрили у него. Те молеха да им се позволи да вземат участие във войната като „пехота“, защото искаха да си отмъстят за понесените злини от кръстоносците, които мразеха от цялата си душа. Те разправяха също, че някои крайгранични села в Прусия почти съвсем опустели, защото селяните се пренесли с жените и децата си в мазовските княжества. Кръстоносците наистина бесеха хванатите бегълци, но нищо вече не можеше да удържи нещастния народ и мнозина предпочитаха смъртта пред живот под страшния немски ярем. Най-после в цялата страна се зарои от „просяци“ от Прусия. Те всички отиваха в Краков. Нахлуваха от Гданск, от Малборг, от Торун, дори от далечния Крулевец, от всички пруски градове и от всички области. Между тях имаше не само същински просяци, но и клисари, органисти, различни манастирски слуги, дори монаси и свещеници. Хората се досещаха, че те носят известия за всичко, каквото става в Прусия: за военните приготовления, за укрепяването на замъците, за числеността на охранителната стража, за наемните войски и за гостите. Шепнеше се, че началниците в областните градове, а в Краков кралските съветници се заключвали с тях по цели часове, слушали и записвали думите им. Някои крадешком се връщаха в Прусия, а после отново се явяваха в кралството. От Краков идваха известия, че кралят и членовете на съвета знаят чрез тях за всяка стъпка на кръстоносците.
Обратното ставаше в Малборг. Един монах, избягал от тая столица, се спрял при владелците на Конецпол и им съобщил, че магистър Улрих и другите кръстоносци не се грижат да получават известия от Полша и са уверени, че с един замах ще завоюват и смажат за вечни времена цялото кралство, „така че и следа от него да не остане“. Той повторил и думите на магистъра, казани на една гощавка в Малборг: „Колкото повече бъдат те, толкова по-евтини ще станат кожусите в Прусия.“ И се готвели за война с радост и възторг, уповавайки се на собствената си сила и на помощта, която ще им изпратят всички, дори и най-отдалечените кралства.
Но въпреки всички тези военни признаци, приготовления и старания войната не идваше така бързо, както се искаше на хората. На младия дворянин от Богданец също така вече му стана „тясно“ в къщи. Всичко беше отдавна готово; душата му копнееше за слава и за битки, затова му беше тежък всеки ден на отлагане — и той често натякваше за това на чичо си, като че ли войната или мирът зависеха от него.
— Обещахте уж със сигурност, че ще стане — казваше той, — пък то няма и няма!
А Мачко отговаряше:
— Умен си, но не много! Та не виждаш ли какво става?
— Ами ако кралят в последния час се помири? Разправят, че не искал война.
— Вярно е, че не иска, но нали не друг, а той бе извикал: „Да не съм крал, ако позволя да заграбят Дрезденко!“ А Дрезденко немците го взеха и досега го държат. Ех, кралят не иска да се пролива християнска кръв, но пановете от съвета, които имат бистър ум и усещат, че полската сила е по-голяма, притискат немците до стената, та ще ти кажа, че ако нямаше Дрезденко, щеше да се намери нещо друго.
— Но както чувах, още магистър Конрад заграбил Дрезденко, а пък той нали се боеше от краля?
— Боеше се, защото по-добре от другите познаваше силата на поляците, но и той не можа да сдържи алчността на Ордена. В Краков ми казаха така: когато кръстоносците заемали Нова Марка, старият фон Ост, владелец на Дрезденко, им заявил, като поданик на краля, че тая земя е била от векове полска, и искал да остане към кралството. Но кръстоносците го поканили в Малборг, напоили го там с вино и взели от него документ за съгласието му. Тогава вече съвсем се изчерпало търпението на краля.