— Мълчи, хлапако!… Бих се разправил с тебе и днес!
— Мълчи! — повтори княгинята. — Вместо да мисли за собствената си глава, ще ми търси тук нови крамоли! Трябваше да потърся за Дануша по-въздържан рицар. Но ще ти кажа, че ако искаш да буйствуваш, върви, където щеш, защото тук такива не ни трябват…
Збишко се засрами от думите на княгинята и почна да й се извинява. Същевременно си каза, че ако пан Миколай от Длуголяс има възрастен син, кога да е ще го извика на пеши или на конен бой, но няма да му прости думата „дребосък“. Сега обаче реши да се държи в кралските стаи спокойно и да не призовава никого, освен ако това изисква на всяка цена рицарската му чест…
Звуците на тръбите известиха, че закуската е готова. Княгиня Ана хвана за ръка Дануша и се запъти към кралските стаи, пред които вече чакаха идването й светските големци и рицари. Другата княгиня, жената на Жемовит, беше вече влязла първа, защото като родна сестра на краля сядаше на масата на по-почетно място. Стаята изведнъж се изпълни с гости чужденци и поканени местни сановници и рицари. Кралят седеше на по-издигнатия край на масата, а до него краковският епископ и Войчех Ястжембец, който, при все че имаше по-долен сан от епископа, като папски посланик седеше от дясната страна на краля. Двете княгини заеха местата до тях. До Ана Данута се беше разположил удобно на широкия стол бившият гнезненски архиепископ Ян, княз от силезийските Пясти, син на ополския княз Болек III. Збишко беше чувал за него в двора на Витолд и сега, изправен зад княгинята и Дануша, го позна веднага по извънредно буйната му коса с виещи се кичури, която правеше главата му подобна на черковно ръсило. В полските княжески дворове му бяха извадили прякор Ръсилото, а дори и кръстоносците го наричаха Расилата. Той беше прочут със своята веселост и леконравието си. Като получил въпреки волята на краля право на гнезненското архиепископство, той искал да го вземе с въоръжена сила, за което бил лишен от чина си и изгонен; тогава се свързал с кръстоносците, които му дали в Поморието бедното Каменско епископство. Едва тогава разбрал, че е по-добре да живее в мир с могъщия крал, измолил си прошка, върнал се в страната и сега чакаше да се освободи някоя епархия с надежда, че ще я получи от ръцете на добродушния господар. По-късно очакванията му се сбъднаха, а сега той гледаше да привлече сърцето на краля с остроумни шеги. Но все още си го теглеше по старому към кръстоносците. Дори и при двора на Ягело, гледан не особено любезно от сановниците и рицарите, той търсеше обществото на Лихтенщайн и му беше драго да седи до него на масата.
Така беше и сега. Изправен зад креслото на княгинята, Збишко се озова тъй близо до кръстоносеца, че би могъл да го докосне с ръка. Веднага го засърбяха пръстите и неволно се свиха, но той овладя буйността си напълно и не си позволи непристойни мисли. Не можеше обаче да се сдържи да не хвърля от време на време лакоми погледи към малко плешивата отзад руса глава на Лихтенщайн, към шията, плещите и раменете, като при това искаше да прецени много ли работа ще има с него, ако им се случи да се срещнат в битка или в двубой. Стори му се, че не особено много, защото ако и плешките на кръстоносеца да изглеждаха доста яки под ушитата от тънко сиво сукно дреха, той беше слабак в сравнение с един Повала или Патко Злодей от Бискупице или в сравнение с двамата прославени Сулимци или Кшон от Козите глави и в сравнение с мнозина други рицари, които седяха сега на кралската трапеза.
Тях именно поглеждаше Збишко с възторг и завист, но вниманието му привличаше главно кралят, който хвърляше погледи на всички страни и почти всеки миг оправяше с пръсти косата си зад ушите, сякаш недоволен, че закуската не е още започнала. Погледът му се спря за миг и на Збишко и тогава младият рицар почувствува нещо като страх, а при мисълта, че навярно ще дойде ред да се яви пред разгневеното лице на краля, го обхвана силна тревога. За пръв път помисли сериозно за отговорността и наказанието, което можеше да го сполети, защото досега всичко това му се струваше нещо далечно, неясно, за което не заслужаваше да се тревожи.
А немецът и не подозираше, че онзи рицар, който дръзко го беше нападнал на пътя, стои тъй близо до него. Закуската започна. Поднесоха винена чорба с яйца, така силно подправена с канела, карамфил, джинджифил и шафран, та приятният и мирис се разнесе по цялата стая. В това време шутът Чарушек, седнал на столче при вратата, почна да подражава песента на славей, което личеше, че забавлява краля. След него друг почна да обикаля трапезата заедно със слугите, които разнасяха яденето, спираше се незабелязано зад гостите и тъй сполучливо подражаваше бръмченето на пчела, че някой току оставяше лъжицата и махаше с ръка по главата си. Като гледаха това, другите прихваха да се смеят. Збишко прислужваше внимателно на княгинята и на Дануша, но когато на свой ред и Лихтенщайн почна да се пляска по оредялата глава, той пак забрави за опасността и се разсмя до сълзи, а застаналият наблизо млад литовски княз Ямонт, син на смоленския наместник, се смееше заедно с него така сърдечно, та дори изсипваше ядене от блюдата.