Както той, така и полските и литовските военачалници знаеха, че решителният бой трябва да стане скоро, но никой не смяташе, че ще се дойде до него по-рано от няколко дни. Допущаха, че магистърът, като пресече пътя на краля, ще поиска да даде почивка на своите войски, за да влязат в смъртния бой неуморени и бодри. А в това време кралските войски се спряха за нощуване в Домбровно. Заемането на тази крепост, макар и без заповед и дори против волята на военния съвет, изпълни с радост сърцата на краля и на Витолд, защото замъкът беше як, заобиколен с езеро, с дебели стени и многобройна охрана. И все пак полското рицарство го превзе почти за миг с такъв неудържим устрем, че преди да пристигне цялата войска, от замъка бяха останали само купища развалини и пепелища, всред които дивите бойци на Витолд и татарите под предводителството на Саладин сечаха останалите немски войници, които се защищаваха отчаяно.
Пожарът обаче не трая дълго, защото го изгаси непродъжителният, но много силен пороен дъжд. Цялата нощ на четиринайсети срещу петнайсети юли беше странно променлива и ветровита. Вихърът донасяше буря след буря. Понякога небето като че ли цяло пламваше от светкавици и гръмотевиците се разнасяха със страшен трясък от изток към запад. Честите гръмотевици изпълваха въздуха с миризма на сяра, а пък шумът на дъжда заглушаваше всичко друго. А после вятърът разпръсваше облаците и между тях можеха да се видят звездите и светлият голям месец. Едва след полунощ поутихна и можеха поне да запалят огньове. И тутакси светнаха хиляди и хиляди огньове в безкрайния полско-литовски стан. Войниците сушеха на тях измокрените си дрехи и пееха бойни песни.
Кралят също бодърствуваше, защото в къщата на самия край на стана, където той се бе подслонил от бурята, заседаваше военният съвет, пред който се даваше отчет за превземането на Гилгенбург. Понеже в пристъпа бе взел участие шерадзкият отред, неговият предводител Якуб от Конецпол бе повикан заедно с другите да даде обяснение защо са нападнали града без заповед и не са се отказали от пристъпа, при все че кралят бе изпратил, за да ги удържат, своя глашатай и няколко млади вестоносци.
По тази причина воеводата, като не беше сигурен дали няма да го сполети някакво мъмрене или по-голямо наказание, взе със себе си петнайсетина по-видни рицари, между тях стария Мачко и Збишко, като свидетели, че кралският глашатай е стигнал при тях едва когато те били вече на стените и в момент на най-ожесточена битка с охраната на замъка. А що се отнася до това, че е нападнал замъка, той каза: „Мъчно е да се пита за всичко, когато войските са разтегнати на няколко мили.“ Изпратен да върви напред, той мислел, че е длъжен да унищожава пречките пред войската и да бие неприятеля, дето го срещне. Като чуха тези думи, кралят, княз Витолд и съветниците, които в душата си одобряваха станалото, не само не осъдиха воеводата и серадзките рицари за постъпката им, но дори похвалиха храбростта им, „че така сръчно се разправили със замъка и с неговата силна охрана“. Тогава Мачко и Збишко можаха да се нагледат на най-великите умове в кралството, защото освен краля и мазовецките князе там бяха и двамата предводители на всички войски: Витолд, вожд на литовците, жмуджанците, русите, бесарабците, власите и татарите, и Зиндрам от Машковице с герб „също като слънцето“, краковски оръжеен началник, главнокомандуващ полските войски, който превъзхождаше всички със знанията си по военното изкуство. Освен тях в съвета вземаха участие великите войни и държавници: краковският кащелян Кристин от Остров и краковският областен управител Яшко от Тарнов, и познанският Сендживой от Остророг, и сандомежкият Миколай от Михалов, и свещеникът на черквата „Свети Флориан“ и същевременно подканцлер Миколай Тромба, и маршалът на кралството Збигнев от Бжеже, и Пьотр Шафранец, кралски адютант, и най-сетне Жемовит, син на плоцкия княз Жемовит, единствен млад между тях, но чудно „съобразителен във военните работи“, чието мнение високо ценеше самият велик крал.
А в съседната обширна стая чакаха, за да бъдат под ръка и в случай на нужда да услужат със съвета си най-големите рицари, чиято слава се разнасяше нашироко в Полша и в чужбина. Ето защо Мачко и Збишко видяха там сулимеца Завиша Черни и брат му Фарурей, и Скарбко Абданк от Гури, и Добко от Олешница, който на времето си бе свалил от седлото на един турнир в Торун дванайсет немски рицари, и огромния Пашко Злодей от Бискупице, и Повала от Тачево, който им беше искрен приятел, и Кшон от Козите глави, и Марчин от Врочимовице, който носеше голямото знаме на кралството, и Флориан Йелитчик от Коритница, и страшния в ръкопашен бой Лис от Търговиско, и Сташко от Харбимовице, който в пълно въоръжение можеше да прескочи два едри коня.