Имаше и мнозина други прочути предзнаменни рицари от различните земи в Мазовия, които наричаха предзнаменни, защото излизаха на бой в първата редица. Познатите, а особено Повала, с радост поздравиха Мачко и Збишко и веднага почнаха с тях разговор за миналите времена и приключения.
— Ей! — казваше на Збишко панът от Тачево. — Ти наистина имаш с кръстоносците тежки сметки, но се надявам, че сега ще им се отплатиш за всичко.
— Ще им платя, макар с кръвта си, както и всички ще им платим! — отвърна Збишко.
— Ами знаеш ли, че твоят Куно Лихтенщайн е сега велик вожд? — обади се Пашко Злодей от Бискупице.
— Зная, и чичо ми знае също.
— Дай боже да го срещна — прекъсна Мачко, — защото аз имам с него отделна сметка.
— Ех, нали го викахме и ние отговори Повала, — но ни отказа, защото длъжността му не позволявала да излиза на двубой. Но сега навярно ще му позволи.
Тогава Завиша, който всякога говореше с голяма сериозност, каза:
— Той ще бъде на оногова, комуто бог го определи.
А Збишко само от любопитство веднага замоли Завиша да се произнесе по случая с чичо му и попита дали Мачко не е изпълнил обета си, като се е бил с роднината на Лихтенщайн, който се предложил за заместник на Куно и паднал убит. И всички извикаха, че е изпълнил. Само упоритият Мачко, при все че беше доволен от решението, каза:
— Все пак бих бил по-уверен, че ще получа небесно спасение, ако бях срещнал самия Куно!
После почнаха да говорят за превземането на Гилгенбург и за предстоящата голяма битка, която очакваха наскоро, защото на магистъра не оставаше нищо друго, освен да прегради пътя на краля.
Но тъкмо когато си блъскаха главите над въпроса след колко дни може да стане битката, към тях се приближи слаб висок рицар, облечен с червена дреха и също такава шапка на глава, разтвори ръце и каза с мек, почти женски глас:
— Поздравявам те, рицарю Збишко от Богданец!
— Дьо Лорш! — извика Збишко. — Ти тук?
И го сграбчи в прегръдките си, защото беше запазил за него добри спомени, а когато се целунаха като най-близки приятели, почна да го разпитва радостен:
— Ти тук ли си? На нашата ли страна?
— Може би много гелдрийски рицари се намират от другата страна — отвърна дьо Лорш, — но аз съм задължен заради Длуголяс да служа на моя господар, княз Януш.
— Та ти ли си владелец на Длуголяс след стария Миколай?
— Да. Защото след смъртта на Миколай и на сина му, който бе убит при Бобровники, Длуголяс се падна на прекрасната Ягенка, от пет години моя жена и господарка.
— За бога! — извика Збишко. — Разкажи как стана това?
Но дьо Лорш поздрави стария Мачко и рече:
— Някогашният ваш оръженосец Главчо ми каза, че ще ви намеря тук, а сега той чака у мене в палатката и наглежда вечерята. Наистина далеко е оттук, чак на другия край на стана, но с коне скоро ще стигнем, та елате с мене.
После се обърна към Повала, с когото се бе запознал едно време в Плоцк, и добави:
— И вие, благородни пане. Ще бъде за мен щастие и чест.
— Добре — отвърна Повала. — Приятно е да се побъбре с познати, а по пътя да разгледаме и стана.
И излязоха, за да яхнат конете и да тръгнат. Но преди това слугата на дьо Лорш им наметна на плещите клашници, които очевидно бе донесъл нарочно. Той се приближи до Збишко, целуна му ръка и каза:
— Поклон и чест вам, пане. Аз съм ваш предишен слуга, но в тъмнината не можете да ме познаете. Помните ли Сандерус?
— За бога! — извика Збишко.
И в миг възкръснаха у него спомените за преживените мъки, скърби и минала зла съдба, също както преди две седмици, когато след съединяването на кралските войски с отредите на мазовецките князе той срещна след дълга раздяла предишния свой оръженосец Хлава.
И рече:
— Сандерус! Ей! Помня и ония минали времена, и тебе! Какво прави оттогава и къде си бил? Не носиш ли вече реликви?
— Не, пане. До последната пролет бях клисар в Длуголяс, но понеже покойният ми баща беше военен, когато избухна войната, изведнъж ми опротивя бронзът на черковните камбани, а се събуди влечение към желязото и стоманата.
— Какво чувам! — извика Збишко, който съвсем не можеше да си представи Сандерус, тръгнал с меч, вила или брадва в сражение.
А оня му подаде стремето и каза:
— Преди година по заповед на плоцкия епископ ходих из пруските земи, с което направих голяма услуга, но това ще разкажа по-късно, а сега сядайте, ваше височество, на коня, защото онзи чешки граф, когото наричате Хлава, ви чака с вечерята в палатката на моя господар.