Збишко възседна коня и го подкара редом до пан дьо Лорш, за да може свободно да приказва с него, тъй като бе любопитен да узнае историята му.
— Страшно съм доволен — каза той, — че си на наша страна, но ми е чудно, защото, нали служеше у кръстоносците?
— Служат ония, които получават заплата — отвърна дьо Лорш, — а аз такова нещо не съм вземал. Не. Аз дойдох у кръстоносците само да търся приключения и да получа рицарски пояс и както ти е известно, получих го от ръцете на полския княз. Като престоях дълги години по тези места, разбрах на чия страна е правото, а щом отгоре на това се ожених и заселих тук, как можех да изляза срещу вас? Аз съм вече тукашен и виж как съм изучил вашия език. Дори своя вече малко съм позабравил.
— Ами имотите ти в Гелдрия? Както съм чувал, ти си роднина на тамошния владетел и собственик на много замъци и села.
— Имотите си отстъпих на своя роднина Фулко дьо Лорш, който ми ги плати. Преди пет години ходих в Гелдрия и донесох оттам много пари, с които закупих имоти в Мазовия.
— А как стана, та се ожени за Ягенка от Длуголяс?
— Ах! — отговори дьо Лорш. — Кой може да разгадае жената? Тя много обичаше да се шегува с мене и когато това ми додея и заявих, че от тъга ще отида в Азия на война и че няма вече никога да се върна, тя се разплака неочаквано и каза: „Тогава ще стана монахиня.“ Паднах аз в краката й за тези думи и след две недели плоцкият епископ ни благослови в черква.
— А деца имате ли? — попита Збишко.
— Ягенка се кани след войната да отиде на гроба на вашата кралица Ядвига да я моли за благословия — отвърна дьо Лорш с въздишка.
— Добре. Разправят, че това е сигурно средство и че в тези работи няма по-добра застъпница от нашата кралица. Голямата битка ще стане след няколко дни, а после ще има мир.
— Да.
— Но кръстоносците навярно те смятат за изменник?
— Не! — отвърна дьо Лорш. — Ти знаеш колко пазя рицарската чест, Сандерус ходи по поръка на плоцкия епископ в Малборг и аз по него пратих писмо на магистър Улрих, в което се отказах да му служа и му изложих причините, поради които минавам на ваша страна.
— Ха! Сандерус! — извика Збишко. — Каза ми той, че бронзът на камбаните му станал противен и че желязото събудило у него желание за бой, което ми е чудно, защото винаги е имал заешко сърце.
А пан дьо Лорш отвърна:
— Сандерус борави със стоманата или с желязото само докато бръсне мене и оръженосците ми.
— Така ли? — запита развеселеният Збишко.
И те яздеха известно време в мълчание, после дьо Лорш вдигна очи към небето и рече:
— Поканих ви на вечеря, но преди да стигнем, ще бъде може би вече утринна закуска.
— Месечината още свети — отвърна Збишко. — Да вървим.
Те се изравниха с Мачко и Повала и продължиха да яздят по-нататък заедно четворицата по широката улица на стана, каквато по заповед на военачалниците оставяха всякога между палатките и огньовете, за да може да се минава свободно. За да стигнат до разположените на другия край мазовецки отреди, те трябваше да минат надлъж през целия стан.
— Откак Полша е Полша — обади се Мачко, — не е виждала още толкова войска, защото са се стекли народи от всички краища на земята.
— Нито един друг крал не може да събере такива — отговори дьо Лорш, — защото никой не владее толкова могъщо кралство.
А старият рицар се обърна към Повала от Тачево:
— Колко отреди, пане, казвате, че са дошли с княз Витолд?
— Четиридесет — отговори Повала. — Нашите, полските, заедно с мазурите са петдесет знамена, но не са така големи, както Витолдовите, защото у него понякога под едно знаме служат и няколко хиляди души. Ха. Чуваме, че магистърът бил казал, че тия голтаци по-добре работят с лъжиците, отколкото с меча, но дай боже да се е излъгал, защото мисля, че литовските копия страшно ще почервенеят от кръстоноска кръв.
— Ами тези, покрай които минаваме сега, какви са? — запита дьо Лорш.
— Това са татари; доведе ги Витолдовият васал Саладин.
— Добре ли се бият.
— Литва умее да ги бие и покори голяма част от тях, затова именно те трябваше да вземат участие в тази война. Но западните рицари мъчно могат да се борят с тях, защото те в бягството си са още по-страшни, отколкото при нападение.
— Да ги разгледаме по-отблизо — рече де Лорш. И отидоха към огньовете, които бяха обкръжени от хора със съвсем голи ръце, облечени въпреки лятото с овчи кожуси с вълната навън. По-голямата част спяха направо на голата земя или на мокра слама, която изпускаше пара от горещината, но мнозина клечаха край пламтящите огньове; някои съкращаваха нощните часове, като си тананикаха през нос диви песни и удряха за съпровод един конски пищял о друг, което причиняваше чудноват и неприятен шум; други имаха малки дайрета или дрънкаха на обтегнатите тетиви на лъковете. Други ядяха току-що извадени от огъня димящи и кървави късове месо, което духаха с издутите си сини устни. Изобщо те изглеждаха така диви и зловещи, че по-лесно беше да ги вземе човек за някакви страшни горски същества, отколкото за хора. Димът лютеше от конската и овча лой, която капеше в огъня, а освен това наоколо се разнасяше непоносим смрад на опърлена вълна, на прегряни кожуси, на прясно одрани кожи и на кръв. От другата, тъмната страна на улицата, дето стояха конете, полъхваше миризма на пот. Няколкостотин такива дребни коне бяха струпани наблизо за разезди и те бяха изпасли всичката трева под краката си, хапеха се помежду си, като цвилеха силно и пръхтяха. Конярите усмиряваха крамолата им с викове и с камшици от сурова кожа.