Беше опасно сам човек да попадне между татарите, защото тези диваци бяха нечувано грабливи. Току зад тях се бяха разположили не по-малко дивите дружини на бесарабците с рога на главите; там бяха и дългокосите власи, които вместо ризници носеха на гърдите и на гърбовете си дървени дъски, рисувани с нескопосни изображения на вампири, скелети или зверове; а по-нататък бяха сърбите, чийто заспал сега стан ечеше денем, през време на почивките, като една голяма лютня, толкова много кавали, пищялки, тамбури, гайди и разни други музикални инструменти имаше в него.
Огньовете светеха, а от небето посред облаците, които силният вятър раздухваше, светеше ясният голям месец и на това осветление нашите рицари разглеждаха стана. След сърбите идеха нещастните жмуджанци. Немците бяха пролели потоци жмуджка кръв, но на всеки призив на Витолд те се вдигаха за нови боеве. И сега сякаш, в предчувствие, че нещастието им скоро ще свърши веднъж за винаги, те дойдоха тук, проникнати от духа на Скирвойло, на когото само името изпълваше немците с тревога и бяс. Огньовете на жмуджанците бяха току до литовските, защото народът беше един и същ, имаха един и същ език и еднакви нрави.
Но още при навлизането в литовския стан една мрачна гледка порази очите на рицарите. На приготвената от кръгли дървени греди бесилка висяха два човешки трупа, които вятърът люлееше, мяташе, въртеше и подхвърляше с такава сила, че дори гредите на бесилката скърцаха жаловито. Като видяха труповете, конете запръхтяха и приклекнаха на задните си крака, а рицарите се прекръстиха набожно. След като ги отминаха, Повала каза:
— Княз Витолд беше заедно с краля и аз също бях при краля, когато доведоха тези виновници. Още от попреди нашите епископи и дворяни се оплакваха, че Литва воюва много жестоко и не щади дори черквите. И когато ги доведоха (а те бяха видни хора, само че осквернили нещастниците светото причастие), князът така се разяри, че страшно беше да го гледа човек, и им заповяда да се обесят. И те клетниците трябваше сами да издигнат бесилката и сами да се обесят, дори се подканваха един друг: „Хайде, по-скоро, че князът ще се разгневи още повече!“ И страх обзе всички татари и литовци, защото те се боят не от смъртта, а от гнева на княза.
— Ех, спомням си — рече Збишко, — че когато едно време в Краков кралят се разгневи на мене заради Лихтенщайн, младият княз Ямонт, който беше кралски довереник, веднага ме посъветва да се обеся. И ми даде този съвет, защото ми желаеше доброто, пък аз щях да го извикам на двубой, ако работата не беше такава, та и без това, както знаете, щяха да ми отсекат главата.
— Княз Ямонт вече научи рицарските обичаи — отвърна Повала.
С такива разговори те минаха големия литовски стан и трите бляскави руски полка, от конто най-многоброен беше смоленският, и влязоха в стана на поляците. Там се бяха разположили петдесет знамена — ядрото и същевременно центърът на всички войски. Въоръжението тук беше по-добро, конете по-едри, рицарството по-добре обучено и не отстъпваше по нищо на западното. По силата на мускулите, по издръжливостта на глад, студ и лишения тези дворянн от Великополша и Малополша дори превишаваха бойците на Запада, които се грижеха за повече удобства. Нравите им бяха по-прости, ризниците изковани по-грубо, но хората бяха по-закалени, а на тяхното презрение към смъртта и на безмерната им упоритост в боя се бяха чудили вече неведнъж дошлите отдалеко френски и английски рицари.
Дьо Лорш, който познаваше полското рицарство отдавна, каза:
— Тук е всичката сила и всичката надежда. Спомням си как в Малборг често се оплакваха, че в боя с вас всяка педя земя трябва да се изкупува с потоци кръв.
— Кръвта и сега ще потече като река — отговор Мачко, — защото и Орденът досега не е събирал такива сили.