А Повала отвърна:
— Рицарят Кожбог, който ходи от страна на краля; при магистъра с писма, казваше, че кръстоносците говорели, че нито римският император, нито някой друг крал има такава сила, както Орденът, и че той можел да завоюва всички кралства.
— Ами! Нали ние сме повече! — рече Збишко.
— Така е, но те не смятат войската на Витолд, понеже този народ бил въоръжен криво-ляво и щял да се сломи още от първия удар като глинено гърне под чук. Но вярно ли е това, или не е вярно, не зная.
— И вярно, и невярно! — обади се съобразителният Мачко. — Ние със Збишко ги познаваме, защото сме воювали заедно с тях. Разбира се, че въоръжението им е по-лошо и конете по-дребни и често се случва да се огънат под напора на рицарството, но сърцата им са храбри, а може би и по-мъжествени от сърцата на немците.
— Това скоро ще се види — каза Повала. — Очите на краля постоянно се наливат със сълзи при мисълта, че ще се пролее толкова християнска кръв, и той до последната минута е готов да сключи справедлив мир, но кръстоноската надменност не ще допусне това.
— Дума да не става! Познавам аз кръстоносците, па и всички ги познаваме — потвърди Мачко. — Господ там вече е нагласил везните, на които ще сложи нашата кръв и кръвта на враговете на нашето племе.
Бяха вече близо до мазовецките отреди, между които бяха опънати палатките на пан дьо Лорш, когато неочаквано по средата на „улицата“ забелязаха голяма купчина хора, загледани към небето.
— Стойте там, стойте! — извика един глас от средата на навалицата.
— Кой говори и какво правите тук? — попита Повала.
— Клобуцкият свещеник. Ами вие кои сте?
— Повала от Тачево, рицарите от Богданец и дьо Лорш.
— Ах, вие ли сте, пане — рече с тайнствен глас свещеникът и се приближи до коня на Повала. — Погледнете само месеца и вижте какво става на него. Прокобна и чудна нощ.
Рицарите вдигнаха глави и загледаха луната, която беше вече побледняла и скоро щеше да залезе.
— Не мога нищо да разпозная! — рече Повала. — А вие какво виждате?
— Монах с качулка се бие с крал с корона! Вижте! Ето там! В името на отца и сина и светаго духа! О, как страшно се бият… Боже, бъди милостив към нас грешните!
Наоколо настана тишина, защото всички притаиха дъх в гърдите си.
— Вижте! Вижте! — викаше свещеникът.
— Вярно! Има нещо такова! — рече Мачко.
— Истина! Истина! — потвърдиха другите.
— Ето, кралят повали монаха — извика внезапно клобуцкият свещеник, — стъпи с крак върху него! Слава на господа Исуса.
— Во веки веков!
В този миг голям чер облак покри месечината — и нощта потъмня, само светлината на огньовете трепкаше на кървави напречни ивици по пътя.
Рицарите тръгнаха по-нататък, а когато се бяха вече отдалечили от купчината, Повала запита:
— Видяхте ли нещо?
— Изпърво нищо — отговори Мачко, — но после видях ясно и краля, и монаха.
— И аз.
— И аз.
— Божие знамение — обади се Повала. — Ха, личи си, че въпреки сълзите на нашия крал пак няма да има мир.
— А боят ще бъде такъв, какъвто светът не помни — добави Мачко.
И те продължиха да яздят мълчаливо по-нататък, а сърцата им бяха препълнени и въодушевени.
Но когато бяха вече близо до палатката на пан дьо Лорш, вихърът връхлетя отново с такава сила, че за един миг разпръсна огньовете на мазурите. Въздухът се изпълни с хиляди главни, пламнали трески, искри и същевременно се заслони от кълба дим.
— Ей, страшно духа! — каза Збишко и свали клашника, който вятърът бе метнал на главата му.
— А във вихъра сякаш се чуват човешки плач и степания.
— Скоро ще съмне, но никой не знае какво ще му донесе денят — добави дьо Лорш.
XXVIII
На съмване вихърът не само не утихна, но се усили до такава степен, че бе невъзможно да се разгъне палатката, в която кралят бе навикнал от началото на похода да изслушва всекидневно три литургии. Най-сетне дотърча Витолд с молба и увещание да се отложи службата за по-удобно време и да стане в горския гъстак, а сега да не се спира походът. Желанието му се изпълни, защото не можеше да бъде иначе.
При изгрев слънце войските потеглиха вкупом, а след тях се проточи необозримият обоз. Един час след тръгването вятърът утихна така, че можеше да се развият знамената. И тозчас полето, додето поглед стига, се покри като че с многобагрени цветя. Ничие око не можеше да обхване отредите и тази гора от различни знамена, под които вървяха напред полковете. Вървеше войската от Краковско под червено знаме с бял коронован орел и това беше челното знаме на цялото кралство, велик знак на всички войски. Носеше го Марчин от Врочимовице, от герба Полукоза, силен рицар и прочут в целия свят. След тях вървяха гвардейските отреди, над един от които се развяваше двойният литовски кръст на Ягело, а над втория — гербът на литовските князе: рицар на кон с меч и щит. По-нататък, под знамето на свети Георги, вървеше силен отред от чужденци, наемници и доброволци, съставен главно от чехи и моравци. Те бяха дошли многолюдно на тази война и целият четиридесет и девети отред беше съставен само от тях. Тези хора, особено в пехотата, която вървеше след копиеносците, бяха диви, упорити, но извънредно способни за битки и така свирепи, че всяка друга пехота при сблъскване с нея отскачаше веднага като куче от таралеж. Тяхното оръжие се състоеше от алебарди, коси, брадви и особено железни тояги, и те го владееха до най-голямо съвършенство. Те се наемаха у всекиго, който им плащаше, защото тяхната стихия беше войната, грабежите, сечта.