Но в това време доведоха коня на краля, а отдалече се показаха шестдесет копия, които Зиндрам от Машковице бе изпратил като стража на кралската особа.
Кралската стража се предвождаше от Александър, най-малкия син на плоцкия княз и брат на оня Жемовит, който бе надарен с изключителна съобразителност във военното дело и заседаваше във военния съвет. Второ място след него заемаше литовският братанец на краля, Зигмунт Корибут, многообещаващ момък и с голямо бъдеще, но с неспокоен дух. Между рицарите от охраната най-прочути бяха: Яшко Монжик от Домброва, същински исполин, по снага, кажи-речи, еднакъв с Пашко от Бискупице, а по сила почти равен на самия Завиша Черни; Жулава, дребен и слаб чешки барон, но с безмерна сръчност, прочут при чешкия и унгарския двор от двубоите, на които прострял петнайсетина австрийски рицари, и втори чех Сокол, стрелец над стрелците, и рицарят от Великополша Бениаш Веруш, и Пьотр Медиолански, и литовският болярин Шенко от Похост, чийто баща Пьотр предвождаше един от смоленските полкове, и роднината на краля княз Федушко, и княз Ямонт, и най-сетне същинските полски рицари, „избрани между хиляди“, които всички се бяха заклели да бранят краля до последна капка кръв и да го пазят от всякакво военно премеждие. А непосредствено до кралската особа се намираше подканцлерът отец Миколай и секретарят Збишко от Олешница, учен младеж, опитен в изкуството да чете и пише, но същевременно силен като глиган. Оръжието на господаря пазеха трима оръженосци: Чайка от Нови Двор, Миколай от Моравица и Данилко Рушин, който носеше лъка на краля и колчана със стрелите. Свитата допълваха петнайсетина придворни, които на бързи коне трябваше да разнасят на войските кралските заповеди.
Оръженосците сложиха на краля скъпоценна блестяща броня, после му доведоха също „избрания между хиляди“ тъмнокафяв кон, който изпод стоманеното покривало за главата пръхтеше с ноздри и това беше добро предзнаменование, изпълваше въздуха с цвиленето си и поприклякваше като птица, която се кани да хвръкне. Когато усети под себе си коня и в ръката си копието, кралят изведнъж се промени. Тъгата изчезна от лицето му, малките му черни очи заблестяха, а на бузите му се показа руменина; но то беше само за миг, а когато отецът подканцлер почна да го кръсти, той стана отново сериозен и смирено наведе покритата си със сребрист шлем глава.
В това време немската войска се спусна бавно по полегатата равнина, мина Грунвалд, мина Таненберг и застана в пълен боен ред насред полето. Отдолу, от полския стан, се виждаше много ясно страшният орляк от покритите с железни брони коне и рицари. Доколкото позволяваше вятърът, който развяваше знамената, по-силните очи дори различаваха нашитите по тях различни знаци като: кръстове, орли, грифони, мечове, шлемове, агънца, глави на зубри и мечки.
Старият Мачко и Збишко, които се бяха били по-рано с кръстоносците, та познаваха войската и гербовете им, показваха на своите шерадзки другари двата отреда на магистъра, в които служеше цветът и отборът на рицарството, и бойния отред на целия Орден, чийто предводител беше Фридрих фон Валенрод, и храбрия отред „Свети Георги“, със знаме червен кръст на бяло поле, и много други орденски отреди. Непознати им бяха само знамената на различните гости, които бяха надошли с хиляди от всички страни на света: от Австрия, от Бавария, от Швабия, от Швейцария, от прочутата с рицарството си Бургундия, от богатата Фландрия, от слънчевата Франция, за чиито рицари Мачко разправяше някога, че дори след падането си на земята продължавали още да говорят войнствено, и от задморската Англия, родината на безпогрешните стрелци, и дори от далечната Испания, дето покрай непрекъснатата борба със сарацините бе разцъфтяла най-много от всички други страни храбростта и честта.
И у коравата шляхта от околностите на Шерадз, от Конецпол, от Богданец, от Рогов и от Бжозова, както и от другите полски земи, кръвта в жилите започна да кипи при мисълта, че ей сега, след малко ще им се падне да се счепкат с немците и с цялото това блестящо рицарство. Лицата на по-възрастните станаха сериозни и сурови, защото те знаеха колко тежка и страшна ще бъде борбата. А на младите сърцата почнаха да подскачат също както подскачат със скимтене държаните на ремък ловни кучета, когато забележат отдалеко дивия звяр. Някои стисваха по-силно в дланите си копията, дръжките на мечовете и секирите, изместваха се към задницата на коня, сякаш се готвеха за скок, а други почваха да дишат ускорено, като че внезапно им е станало тясно в ризниците. Но опитните бойци ги успокояваха с думите: „Няма да ви отмине, има за всекиго, дай боже да не бъде само премного.“