Но кръстоносците, които оглеждаха отгоре гористата низина, виждаха по края на гората само десетина полски отреда и съвсем не бяха уверени дали това е цялата кралска армия. Наистина наляво около езерото се виждаха сиви грамади от бойци, а в храсталаците блестеше нещо като върхове на сулици, тоест леки копия, каквито употребяваха литовците. Но това можеше да бъде само голям полски разезд. Едва бежанците от разрушения Гилгенбург, десетина-петнайсет от които бяха доведени при магистъра, засвидетелствуваха, че насреща са изправени всичките полско-литовски войски.
Но те напразно описваха силата на неприятеля. Магистър Улрих не искаше да им вярва, защото още от започването на войната вярваше само на това, което му изнасяше и което му предвещаваше несъмнена победа. Той не изпращаше разузнавачи, като смяташе, че и без всичко това ще се стигне до решителна битка, а тази битка не може да завърши иначе освен със страшното поражение на неприятеля. Уверен във военната сила, каквато нито един от магистрите не бе извеждал дотогава на бойното поле, той подценяваше противника, а когато вождът на Гнев, който правеше разузнавания по свой почин, му съобщаваше, че все пак войските на Ягело са по-многобройни, той отговаряше:
— Какви войски са те! Само с поляците ще трябва малко да се понасилим, а останалите, да бъдат, ако ще и безброй, са жалък народ, повече годен за лъжица, отколкото за оръжие.
И понеже с всички сили се стремеше към битка, той много се зарадва сега, когато внезапно се озова пред неприятеля и когато видът на бойното знаме на цялото кралство, което ясно се червенееше на тъмния фон на боровете, не му позволяваше повече да се съмнява, че пред него стои главната армия.
Но немците нямаше как да нападнат застаналите край гората и вътре в нея поляци, защото рицарството беше страшно само в открито поле, а не обичаше и не можеше да се сражава в горския гъстак.
И около магистъра се събраха за късо съвещание как да измъкнат противника от гъсталака.
— В името на свети Георги! — извика магистърът. — Минахме две мили, без да си починем, и горещината е ужасна, а телата ни се обливат в пот под броните. Та няма да чакаме тук, докато на неприятеля му скимне да излезе на полето.
В отговор на това граф Венде, човек на почетна възраст и с голям ум, рече:
— Наистина тук вече се присмяха на моите думи — и ги осмиваха ония, които навярно ще се измъкнат от това бойно поле, на което аз ще падна (тук той погледна Вернер фон Тетинген), — но все пак ще кажа онова, което съвестта и обичта ми към Ордена повелява. Не смелост липсва на поляците, но както зная, кралят до последния миг се надява, че ще му изпратим пратеници за мир.
Вернер фон Тетинген не отговори нищо, само се изсмя презрително, но и на магистъра не бяха приятни думите на Венде, та рече:
— Време ли е сега да се мисли за мир?! За друго трябва да се съветваме.
— За божието дело е всякога време — отвърна фон Венде.
Но жестокият члуховски вожд Хенрих, който се бе заклел, че ще заповяда да носят пред него два голи меча, докато ги обагри с полска кръв, обърна към магистъра затлъстялото си и потно лице и извика със страшен гняв:
— По-мила ми е смъртта от позора! Ако ще и сам-самичък, с тези мечове ще се хвърля върху цялата полска войска!
Улрих посмръщи вежда и каза:
— Проявяваш непокорство.
А после се обърна към вождовете:
— Съветвайте само как да измъкнем неприятеля от гората.
И чуха се най-различни съвети, докато най-сетне се понрави и на вождовете, и на по-видните гости мнението на Герсдорф — да се изпратят при краля двама херолди със съобщение, че магистърът му праща два меча и призовава поляците на смъртен бой, пък ако полето му се вижда малко, той ще поотстъпи с войските си, за да им го разшири.
Кралят току-що се бе отдалечил от брега на езерото и се бе упътил към лявото крило при полските отреди, дето трябваше да препаше множество рицари, когато внезапно му съобщиха, че двама херолди се спущат откъм войските на кръстоносците.
Сърцето на Ягело затуптя от надежда:
— Ами ако идат с предложение за справедлив мир?
— Дай боже! — отвърнаха духовниците.
Кралят прати да повикат Витолд, а в това време херолдите, без да бързат, се приближиха до стана.
В ясния слънчев блясък ги виждаха добре как идеха, яхнали огромните си, покрити с металически брони бойни коне. Единият имаше на щита си изобразен черния императорски орел на златно поле, вторият, който беше херолд на щетинския княз — гриф на бяло поле. Редиците се разстъпиха пред тях, а те слязоха от конете, застанаха пред великия крал и като наведоха малко глави, за да му отдадат чест, така изпълниха пратеничеството си: