— Магистър Улрих — рече първият херолд — призовава твое величество и княз Витолд на смъртен бой и за да възбуди мъжеството ви, което изглежда, че ви липсва, праща ви тези два голи меча.
Като каза това, той сложи мечовете в краката на краля. Яшко Монжик от Домброва преведе думите му на краля, но едва довърши, и напред излезе вторият херолд с грифа на щита си и каза:
— Магистър Улрих заповяда също да ви уведомим, пане, че ако ви е недостатъчно полето за битка, той ще отстъпи с войските си, за да не киснете из гъсталаците.
Яшко Монжик отново преведе думите му и настъпи мълчание: само рицарите от кралската свита почнаха тихо да скърцат със зъби, възмутени от такава дързост и обида.
Последната надежда на Ягело се разпръсна като дим. Той очакваше пратеници за спогодба и мир, а в същност то било пратеничество на надменност и за война.
И като вдигна насълзените си очи към небето, отговори:
— Мечове ние имаме достатъчно, но приемам и тези като предзнаменование за победата, която сам господ ми праща чрез вашите ръце. А полето за битката пак бог ще определи. Към неговата справедливост се обръщам сега аз и се оплаквам за нанесените ми злини и за вашата несправедливост и гордост — амин!
И две големи сълзи потекоха по загорелите му бузи. В това време се чуха гласове на рицарите от свитата на краля:
— Немците отстъпват. Освобождават полето!
Херолдите си отидоха и след малко ги видяха отново да яздят нагоре на своите огромни коне и да блестят в светлината на слънцето с копринените дрехи, които носеха върху броните.
Полските войски излязоха в пълен боен ред от гората и храсталаците. В средата вървеше така нареченият челен отред, съставен от най-страшните рицари, след него главният, а след главния пехотата и наемниците. Благодарение на това между отредите се отвориха две дълги улици, по които летяха Зиндрам от Машковице и Витолд. Последният беше без шлем на главата, с блестяща броня, приличен на зловеща звезда или на гонен от вихъра пламък.
Рицарите поемаха въздух в гърдите си и се настаняваха по-здраво на седлата.
Битката щеше да започне ей сега.
Магистърът наблюдаваше в това време кралските войски, които излизаха от гората.
Той гледа дълго време техния голям брой, разперените им като на грамадна птица криле, повяваните от вятъра разноцветни знамена и внезапно сърцето му се сви от някакво непознато, страшно чувство. Може би видя с очите на душата си грамади от трупове и реки от кръв. Той не се страхуваше от хората, но може би се уплаши от бога, който държеше вече там, в небесните висини, везните на победата.
За пръв път му дойде наум какъв страшен ден е настъпил и за пръв път усети каква безмерна отговорност е поел на плещите си.
И лицето му пребледня, устните му затрепераха, а от очите потекоха изобилни сълзи. Вождовете гледаха с учудване своя главнокомандуващ.
— Какво ви е, господарю? — попита граф Венде.
— Наистина, тъкмо време за сълзи! — се обади жестокият члуховски вожд Хенрих.
А великият вожд Куно Лихтенщайн изду устни и рече:
— Открито те укорявам за това, магистре, защото би трябвало сега да въодушевяваш сърцата на рицарите, а не да ги отчайваш. Наистина не такъв сме те виждали по-рано.
Но въпреки всички усилия сълзите на магистъра течеха така изобилно по черната му брада, сякаш в него плачеше някой друг.
Най-сетне той се овладя малко, обърна строги очи към вождовете и извика:
— По местата!
И те се затекоха всеки при своето знаме, защото магистърът каза това много повелително, а сам протегна ръка към оръженосеца си и рече: Дай ми шлема.
Вече сърцата на всички и в двете войски биеха като чукове, но тръбите не даваха още сигнал за боя.
Настъпи може би по-тежка от самия бой минута на очакване. На полето между немците и кралската армия откъм страната на Таненберг се издигаха няколко вековни дъба, на които се бяха покатерили местни селяни, за да гледат борбата на тези войски, толкова огромни, каквито от незапомнени времена светът не бе виждал. Но освен тази единствена купчина дървета цялото поле беше пусто, сиво, страхотно, прилично на мъртва степ. Само вятърът се разхождаше по него, а над него витаеше смъртта. Очите на рицарите се обръщаха неволно към тая зловеща, безмълвна равнина. Носените по небето облаци засланяха от време на време слънцето и тогава върху нея падаше мъртвешка тъмнина.
Изведнъж налетя вихър. Зашумя в гората, обрули хиляди листа, втурна се в полето, грабна сухите стъбла на тревата, вдигна облаци прах и го понесе в очите на кръстоноските войски. В същия миг въздухът потрепера от гръмливия глас на правите и криви рогове и на пищялките и цялото литовско крило се откъсна от мястото си, като че хвръкна огромен орляк птици. Според обичая си те изведнъж полетяха в галоп. Конете с обтегнати шии и свити уши препускаха с всички сили напред; ездачите размахваха мечове и копия и летяха със страшен вик срещу лявото крило на кръстоносците.