При тия думи се дигна още по-голям шум. Отново по цялата трапеза се чуха виковете: „Горко! Горко!“
Но всички утихнаха, когато кралят, чието лице кипеше от гняв, плесна според литовския обичай няколко пъти с ръце. Тогава стана старият Яшко Топор от Тенчин, краковски кащелян, побелял, внушителен, вдъхващ страх с високото си положение, и каза:
— Благородни рицарю от Лихтенщайн, ако сте понесли някакво оскърбление като пратеник — кажете, и незабавно ще последва най-строга справедливост.
— Не ми се е случвало такова нещо в никоя друга християнска държава — отговори Куно. — Вчера по пътя за Тинец ме нападна един ваш рицар и при все че от кръста на плаща лесно можеше да се разбере кой съм, искаше да ме убие.
При тия думи Збишко силно пребледня и неволно погледна краля, чието лице наистина беше страшно, Яшко от Тенчин се зачуди и каза:
— Възможно ли е това?
— Попитайте пана от Тачево, който беше свидетел на случката.
Очите на всички се обърнаха към Повала, който постоя за минута мрачен, със спуснати клепки, после каза:
— Така е!…
Като чуха това, рицарите завикаха: „Позор! Позор! Да беше се разтворила земята под такъв!“ И от срам едни се биеха с пестници по бедрата и гърдите, други огъваха в ръцете си калаените блюда на масата и не знаеха къде да погледнат.
— Защо го не уби? — прогърмя кралят.
— Защото главата му принадлежи на съда — отвърна Повала.
— Оковахте ли го поне? — запита кащелянът Топор от Тенчин.
— Не, защото се закле в рицарската си чест, че ще се яви в съда.
— И не ще се яви! — извика подигравателно Куно с вдигната глава.
Ненадейно един млад тъжовен глас се обади наблизо зад гърба на кръстоносеца:
— Пазил ме господ да предпочета позора пред смъртта. Аз направих това: Збишко от Богданец.
След тези думи рицарите се спуснаха към нещастния Збишко, но ги сдържа строгото кимване на краля, който се надигна с разискрени очи и започна да вика със запъхтян от гняв глас, приличен на тропот от колелата на кола, засилена по камъни:
— Да му отсекат главата! Да му отсекат главата! Нека кръстоносецът занесе главата му на магистъра в Малборг!
После викна на застаналия наблизо млад литовски княз, син на смоленския наместник:
— Дръж го, Ямонте!
Стреснатият от кралския гняв Ямонт сложи разтреперани ръце на раменете на Збишко, който обърна към него пребледнялото си лице и каза:
— Няма да избягам…
Но белобрадият краковски кащелян Топор от Тенчин дигна ръка в знак, че иска да говори; и когато настъпи тишина, каза:
— Милостиви кралю! Нека тоя вожд се убеди, че не твоят гняв, а нашите закони наказват със смърт за посягане върху особата на пратеник. Инак той с право би могъл да мисли, че в това кралство няма християнски закони. Аз сам ще съдя виновния!
Последните думи той изрече с повишен глас и като не допущаше, види се, дори мисълта, че искането му може да не бъде прието, кимна на Ямонт:
— Да го затворят в кулата. А вие, пане от Тачево, ще бъдете свидетел.
— Ще изложа цялата вина на този юноша, каквато нито един от нас, зрелите мъже, никога не би допуснал — отговори Повала, като поглеждаше мрачно Лихтенщайн.
— Право казва! — подеха веднага другите. — Дете е той още! Защо заради него позорят всички ни?
Настъпи миг на мълчание и неприветливи погледи към кръстоносеца, а в това Време Ямонт поведе Збишко, за да го предаде в ръцете на стрелците, които стояха на стража в двора на замъка. В младото си сърце той изпитваше жалост към затворника, която се усилваше от вродената му омраза към немците. Но като литовец, навикнал сляпо да изпълнява волята на великия княз и сам изплашен от кралския гняв, почна по пътя да шепне на младия рицар и да го съветва другарски:
— Знаеш ли какво ще ти кажа: обеси се! Най-добре се обеси веднага. Кралят се разсърди, и без това ще ти отсекат главата. Защо да не му направиш удоволствие? Обеси се, приятелю! У нас има такъв обичай!
Замаян от срам и страх, Збишко изпърво като че не разбра думите на князчето, но най-сетне ги разбра и дори се спря от учудване:
— Какво ми приказваш?
— Обеси се! Защо трябва да те съдят? Ще зарадваш краля! — повтори Ямонт.
— Обеси се ти! — извика младият рицар. — Уж си се покръстил, а кожата ти е останала езическа, та дори не разбираш, че е грях за християнина да върши такива работи.
Князът сви рамене:
— Но то не е по добра воля. Така и така ще ти отсекат главата.
В ума на Збишко се мярна мисълта, че за подобни думи би трябвало веднага да извика шляхтича на пеши или конен двубой, с мечове или със секири, но сподави в себе си това желание, като си припомни, че вече не ще има време за двубой. И той наведе тежко глава и мълчаливо се остави да го предадат в ръцете на началника на дворцовите стрелци.