А в залата през това време вниманието на всички се насочи на друга страна. Като видя какво става, Дануша се изплаши изпърво тъй много, че дори дъхът й спря. Личицето й стана бяло като платно, очите й станаха кръгли от ужас и тя гледаше краля неподвижна като восъчна статуйка в черква. Но когато най-сетне чу, че се канят да отсекат главата на нейния Збишко, когато го подкараха и изведоха от стаята, тогава я обхвана безмерно отчаяние; устните и веждите й затрепераха; не помогнаха нито страхът от краля, нито хапането на устните — тя изведнъж избухна в такъв жаловит и звънлив плач, че всички лица се обърнаха към нея, а сам кралят попита:
— Какво значи това?
— Милостиви кралю! — извика княгиня Ана. — Тя е дъщеря на Юранд от Спихов, на която това нещастно рицарче се закле във вярност. Закле й се да снеме три паунови китки от шлемовете — и като видял такава китка на шлема на тоя вожд, помислил, че сам бог му го праща. Не от злоба е направил той това, господарю, но от глупост, затова бъди милостив и не го наказвай, за което те молим на колене.
След тия думи тя стана, хвана Дануша за ръка, затича се с нея към краля, който почна да се дърпа назад, А те и двете паднаха пред него на колене и Дануша обхвана с ръчичките си краката на господаря и почна да вика:
— Прости Збишко, кралю, прости Збишко!
И от вълнение, а също и от страх, завря русата си главичка в гънките на сивата кралска дреха, целуваше му коленете и трепереше като лист. Княгиня Александра, жената на Жемовит, падна на колене от другата страна, сви ръце и загледа умилно краля, лицето на когото изразяваше голямо затруднение. Наистина той се дърпаше назад заедно със стола си, но не отблъскваше със сила Дануша, само махаше с двете си ръце, като че искаше да ги отпъди от себе си.
— Оставете ме на мира! — викаше той. — Провинил се е, опозорил цялото кралство! Нека му отсекат главата!
Но малките ръчички прегръщаха още по-силно коленете му, а детският гласец викаше все по-жаловито:
— Прости Збишко, кралю, прости Збишко!
Обадиха се и някои рицари:
— Юранд от Спихов, прочут рицар, страшилище за немците!
— И този юноша се е вече доста отличил край Вилно! — добави Повала.
Но кралят продължаваше да се брани, при все че беше трогнат от вида на Дануша:
— Оставете ме на мира! Не пред мене е виновен и не аз мога да го простя. Нека пратеникът на Ордена го прости, тогава аз ще му простя, ако ли не, да му отсекат главата.
— Прости го, Куно! — каза сулимецът Завиша Черни. — Сам магистърът няма да те укори за това!
— Прости го, пане! — завикаха двете княгини.
— Прости го, прости! — повториха рицарските гласове.
Куно притвори клепки, но седеше с вирната глава, сякаш се наслаждаваше от това, че двете княгини и такива знаменити рицари се обръщат към него с молби. Но изведнъж се промени: наведе глава, скръсти ръце на гърди, от горд стана смирен и се обади с тих, умилен глас:
— Христос, нашият спасител, прости разбойника на кръста и враговете си.
— Прави думи казва рицарят! — обади се епископ Виш.
— Прави! Прави!
— …Как бих могъл да не простя аз — продължи Куно, — който съм не само християнин, но и духовник? Затова прощавам му от все сърце като слуга Христов и като монах!
— Хвала му! — викна Повала от Тачево.
— Хвала! — повториха другите.
— Но — продължи кръстоносецът — аз съм тук между вас като пратеник и представям величието на целия Орден, който е орден Христов. Следователно, който оскърби мене като пратеник, оскърбява Ордена, а който оскърбява Ордена, оскърбява самия Христос — и такава обида аз не мога да простя нито пред бога, нито пред хората, пък ако вашите закони я прощават, нека за това узнаят всички християнски владетели.
След тези думи настъпи глухо мълчание. Подир малко се чу тук-таме скърцане със зъби, тежки въздишки на потисната ярост и хълцането на Дануша.
До вечерта всички сърца минаха на страната на Збишко. Ония същите рицари, които сутринта бяха готови да го съсекат с мечовете си при един само знак на краля, сега напрягаха мислите си как да му се притекат на помощ. Княгините решиха да се обърнат с молба към кралицата, за да склони тя Лихтенщайн да се откаже от оплакването си или ако стане нужда, да пише на великия магистър на Ордена с молба да заповяда на Куно да се откаже от искането си. Този начин им се струваше най-сигурен, защото Ядвига се ползуваше с такава необикновена почит, че великият магистър би си навлякъл гнева на папата и укора на всички християнски князе, ако й откажеше това нещо. Отказ надали щеше да има още и затова, че Конрад фон Юнгинген беше човек спокоен и много по-миролюбив от предшествениците си. За нещастие краковският епископ Виш, който беше същевременно главен лекар на кралицата, забрани най-строго на всички да й споменат макар и една дума за тая случка. „Тя никога не иска да слуша за смъртни наказания — каза — и дори да се отнася до някой прост разбойник, веднага взема всичко присърце, а що остава, когато е въпрос за главата на един младеж, който справедливо може да разчита на нейното милосърдие. Всяко вълнение може лесно да докара тежка немощ, а нейното здраве значи много повече за цялото кралство, отколкото десет рицарски глави.“ Той заяви най-после, че ако някой се осмели въпреки забраната му да тревожи кралицата, сам ще навлече върху него страшния гняв на краля, а отгоре на всичко ще отлъчи виновния от църквата.