Двете княгини се изплашиха от тая закана и решиха да мълчат пред кралицата, а вместо това да молят краля дотогава, докато някак се смили. Целият двор и всички рицари бяха взели вече страната на Збишко. Повала от Тачево обеща, че ще каже самата истина, но показанията му ще бъдат в полза на младежа и ще представи цялата работа като момчешка буйност. А при все това всички предвиждаха, а кащелянът Яшко от Тенчин заявяваше високо, че ако кръстоносецът се заяде, суровият закон трябва да бъде приложен.
Ето защо сърцата на рицарите още повече се ожесточиха против Лихтенщайн и вече не един от тях мислеше, и дори казваше открито: „Пратеник е и не може да бъде извикан на двубой, но когато се върне в Малборг, не дай боже да умре от своя смърт.“ И това не бяха само празни заплахи, защото на рицарите, които носеха пояс, не беше позволено да казват на вятъра нито една дума и ако някой обещаеше нещо, трябваше да го изпълни или да загине. Тук страшният Повала се оказа най-ожесточен, защото имаше в Тачево любима щерка, връстница на Дануша, та сълзите на Дануша бяха трогнали силно сърцето му.
Той още същия ден посети Збишко в подземието, посъветва го да не мисли лошото и му разказа за молбите на двете княгини и за сълзите на Дануша… Като узна, че момичето се хвърлило заради него в краката на краля, Збишко се трогна от постъпката до сълзи, но не знаеше как да изрази своята благодарност и копнеж, а изтри с опакото на дланите очите си и каза:
— Ех! Бог да я благослови, а на мене колкото се може по-скоро да ми даде да изкарам някой пеши или конен бой заради нея! Малко немци й обещах аз, защото на такава трябваше да обещая толкова, колкото са годините й. Само бог да ме избави от тази беда, аз няма да се поскъпя!…
И дигна нагоре пълните си с благодарност очи…
— Най-напред обещай нещо за някоя черква — отговори панът от Тачево, — защото, ако обещанието ти бъде угодно богу, навярно веднага ще бъдеш освободен. А второ, слушай: чичо ти отиде при Лихтенщайн, а после ще отида и аз. Не е срамно да му искаш прошка за вината си, защото си виновен — и не някой си Лихтенщайн, а пратеника ще молиш ти. Готов ли си на това?
— Щом такъв рицар като ваша милост казва, че това е достойно, ще го направя! Но ако поиска да му се моля така, както искаше по пътя от Тинец, нека ми отрежат главата. Чичо ще остане и чичо ще му се отплати, когато се свърши пратеничеството му…
— Ще видим какво ще каже на Мачко — рече Повала.
А Мачко наистина отиде вечерта при немеца, но той го прие надуто, не поръча дори да запалят свещите, а говори с него в полумрака. Върна се оттам старият рицар мрачен като нощ и отиде при краля. Кралят го прие милостиво, защото се беше вече напълно успокоил, и когато Мачко падна на колене, заповяда му веднага да стане и го попита какво иска.
— Милостиви господарю — каза Мачко. — Като има вина, трябва да има и наказание, защото другояче не би имало никаква справедливост на света. Но има тук и моя вина, защото аз не само не обуздавах вродената буйност на този юноша, но още го и хвалех за нея. Такъв го отгледах, а после още от малък се е възпитавал на война. Моя е вината, милостиви кралю, защото неведнъж съм му казвал: първом сечи, па после ще видиш кого си съсякъл. И така беше добре на война, но се оказа лошо при двора! Обаче момъкът е като чисто злато, последен от рода ни — и страшно ми е жал за него…
— Мене опозори, кралството опозори — каза кралят. — С мед ли да го мажа за това?
А Мачко млъкна, защото при спомена за Збишко тъгата изведнъж му стисна гърлото и едвам след дълго мълчание заговори пак с все още развълнуван и прекъсван глас:
— Аз съвсем не знаех, че го обичам толкова много и едва сега разбрах, когато ни сполетя бедата. Но аз съм стар, а той е последен от рода. Няма ли него — няма да има и нас. Кралю милостиви и господарю, смили се ти над нашия род!