Тук Мачко падна отново на колене, протегна напред отрудените си от войните ръце и каза през сълзи:
— Ние бранихме Вилно, бог ни прати добра плячка, кому ще я оставя? Кръстоносецът иска наказание, господарю — нека има наказание, но позволете да дам аз главата си. Защо ми е животът, ако няма Збишко! Млад е още, нека изкупи земята и плоди потомство, както бог е заповядал на човека. Кръстоносецът дори няма да запита чия глава е паднала, само да падне. Това не ще бъде никакъв позор за нашия род. Тежко е човеку да отива на смърт, но като се пресметне, по-добре е да загине един човек, отколкото да изчезне цял един род…
Той каза това и прегърна краката на краля, а кралят замига с очи, което у него беше признак на вълнение, и най-после заяви:
— Няма да го бъде да заповядам аз да отсекат без вина главата на препасан рицар! Няма да го бъде! Няма да го бъде!
— И не би било справедливо — прибави кащелянът. — Законът преследва виновния, но законът не е някакъв змей, който не гледа чия кръв лочи. А вие разберете, че истински позор ще падне на рода ви, ако вашият братанец се съгласи на това, което казвате: тогава и него самия, и потомството му всички ще смятат за безчестни…
На това Мачко отвърна:
— Той не ще се съгласи. Но ако това стане без негово знание, той би отмъстил после за мене, както и аз ще отмъстя за него…
— Я накарайте кръстоносеца да се откаже от оплакването си… — каза Тенчински.
— Бях вече при него.
— И какво? — попита кралят и протегна шия, — Какво каза?
— Каза ми така: „Трябваше на тинецкия път да молите за прошка; тогава не искахте, сега пък аз не искам…“
— А вие защо не искахте?
— Защото ни заповядваше да слезем от конете и прави да му искаме прошка.
Кралят прибра косата си зад ушите и искаше нещо да отговори, но в това време влезе един придворен и съобщи, че рицарят от Лихтенщайн моли да бъде изслушан.
Като чу това, Ягело погледна Яшко от Тенчин, после Мачко, но им заповяда да останат, може би с надежда, че така ще успее да уреди работата с кралския си авторитет.
В това време кръстоносецът влезе, поклони се на краля и каза:
— Милостиви господарю! Ето ви писмено оплакване за оскърблението, което ми бе нанесено във вашето кралство.
— Оплачете се нему — отговори кралят и посочи Яшко от Тенчин.
— Не познавам вашите закони, нито вашите съдилища, но зная, че пратеникът на Ордена може да се оплаква само на самия крал.
Малките очички на Ягело замигаха нервно, той обаче протегна ръка, взе оплакването и го предаде на Тенчински.
Тенчински го разгърна и почна да го чете, но колкото повече четеше, толкова лицето му ставаше по-загрижено и по-тъжно.
— Пане — каза той най-после, — вие тъй настоявате за смъртта на този юноша, като че ли той е опасен за целия ваш Орден. Нима вие, кръстоносците, се страхувате и от децата?
— Ние, кръстоносците, не се страхуваме от никого — отвърна гордо Лихтенщайн.
А старият кащелян прибави тихо:
— А особено от бога.
На сутринта Повала от Тачево правеше пред кащелянския съд всичко, което беше по силите му, за да намали вината на Збишко. Но напразно той приписваше постъпката на детския ум и на неопитността на Збишко, напразно казваше, че дори и някой от по-възрастните, щом е обещал три китки паунови пера и се е молил да му бъдат изпратени, а след това е видял изведнъж такава китка пера пред себе си, би могъл също да помисли, че в това има пръст божи. Едно само не можеше да отрече благородния рицар, а именно че ако не е бил той, копието на Збишко би пронизало гърдите на кръстоносеца. А Куно поръча да донесат в съда бронята, с която е бил облечен тогава, и се оказа, че тя беше от тънки металически плочки, каквито се носеха само в тържествени случаи, и толкова лека, та Збишко при необикновената си сила без съмнение би я пронизал и би убил пратеника. После попитаха и Збишко имал ли е намерение да убие кръстоносеца; но той не отричаше това. „Виках му още отдалече — каза той — да насочи копието си, защото жив той, разбира се, не би позволил да му снемат шлема от главата, но ако беше ми извикал отдалече, че е пратеник, тогава бих го оставил на мира.“
Тези думи се харесаха на рицарите, които от доброжелателство към юношата се бяха стекли на тълпа в съда, и отвсякъде се чуха гласове: „Вярно! Защо не си извикал?“ Но лицето на кащеляна остана навъсено и строго. Той заповяда на присъствуващите да мълчат, сам помълча малко, после впи в Збишко изпитателен поглед и попита:
— Можеш ли да се закълнеш в мъките господни, че не си видял плаща и кръста?