— Не мога да се закълна — отговори Збишко. — Ако не бях видял кръста, бих помислил, че той е наш рицар, а наш рицар, разбира се, аз не бих нападнал.
— Ами какъв друг кръстоносец би могъл да се намери в околностите на Краков, ако не пратеник или лице от неговата свита?
На това Збишко не каза нищо, защото нямаше какво да се каже. За всички беше съвсем ясно, че ако не е бил панът от Тачево, сега пред съда би лежала не бронята на пратеника, а той самият с пробити гърди — за вечен позор на полския народ. Затова дори онези, които от цялата си душа бяха на страната на ко, разбраха, че присъдата му не може да бъде мека… И наистина след малко кащелянът каза:
— Понеже в буйността си не си помислил кого нападаш и не си го направил със зъл умисъл, нашият Спасител ще ти зачете това и ще ти прости, но ти, нещастнико, търси закрилата на света Богородица, защото законът не може да ти прости…
Като чу това, Збишко, при все че очакваше подобни думи, пребледня малко, но изведнъж тръсна назад дългата си коса, прекръсти се и каза:
— Божа воля! Ех, няма що!
После се обърна към Мачко и му посочи с очи Лихтенщайн, като че му поръчваше да не го забравя, а Мачко кимна с глава в знак, че разбира и помни. Този поглед и това движение разбра и Лихтенщайн и при все че в гърдите му туптеше колкото храбро, толкова и жестоко сърце, за миг тръпки го побиха от глава до пети. Кръстоносецът видя, че между него и този стар рицар, чието лице не би могъл дори да разгледа под шлема, ще почне отсега борба на живот и смърт и ако би искал дори да се скрие от него, не ще успее, а престане ли да бъде пратеник, те ще трябва да се срещнат, та макар и в Малборг.
В това време кащелянът бе отишъл в съседната стая, за да продиктува присъдата на Збишко на опитния в писането секретар. Докато го нямаше, ту един, ту друг от рицарите се приближаваше до кръстоносеца и казваше:
— Дано на Страшния съд да те съдят по-милостиво! Радваш ли се на тази кръв?
Но Лихтенщайн държеше само на мнението на Завиша, защото той с бойните си подвизи, със своето знание на рицарските правила и с неизмеримата си строгост в изпълнението им беше известен широко по света. В най-заплетените дела, когато ставаше дума за рицарска чест, към него се обръщаха не един път от доста далечни места и никой никога не смееше да му противоречи не само защото двубой с него беше немислим, но и защото го смятаха за „огледало на честта“. Една само дума за осъждане или за похвала от неговата уста се пръскаше бързо сред рицарството на Полша, Унгария, Чехия, Германия и можеше да докара добра или лоша слава за рицаря.
Към него именно се приближи Лихтенщайн. Той като че ли искаше да оправдае ожесточението и неотстъпчивостта си, та каза:
— Само великият магистър заедно с върховния съвет би могъл да го помилва — аз не мога…
— Вашият магистър няма нищо общо с нашите закони; помилване може да даде не той, а само нашият крал — отвърна Завиша.
— Пък аз, като пратеник, трябваше да искам наказанието му.
— Преди да бъдеш пратеник, трябваше да бъдещ рицар, Лихтенщайн…
— Нима мислиш, че съм постъпил не според законите на честта?…
— Ти познаваш нашите рицарски книги и знаеш, че там е заповядано рицарят да подражава на две животни: на лъва и агнето. На кое от тях приличаш ти в тази разправия?
— Ти не си ми съдия…
— Нали сам ме попита дали не си нарушил законите на честта, затова ти отговарям какво мисля.
— Ти зле отговори, защото това аз не мога да преглътна.
— От своята злоба, не от моята ще се задавиш.
— Но Христос вижда, че се грижих повече за величието на Ордена, отколкото за собствената си похвала…
— Господ ще отсъди всички ни.
По-нататъшният разговор се прекъсна от влизането на кащеляна и секретаря. Знаеше се вече, че присъдата ще бъде неблагоприятна, но все пак настъпи пълна тишина. Кащелянът зае мястото си на масата, взе в ръка разпятието и заповяда на Збишко да падне на колене.
Секретарят почна да чете по латински присъдата. Нито Збишко, нито присъствуващите рицари я разбраха, но всички се досетиха, че е смъртна присъда. Когато четенето завърши, Збишко се удари няколко пъти по гърдите и повтори: „Боже, бъди милостив към мене грешния.“
После стана и се хвърли в прегръдките на Мачко, който почна да го целува мълчаливо по главата и по очите.
Същия ден вечерта херолдът при звука на тръби обявяваше на рицарите, гостите и гражданите по четирите ъгъла на градския площад, че благородният Збишко от Богданец е осъден от кащелянския съд на посичане с меч…
Но Мачко измоли да не се изпълнява веднага присъдата и това стана лесно, защото на тогавашните хора, които обичаха да разпределят с най-голяма точност имота си, обикновено оставяха време да се уговорят с роднините си, както и да помирят душата си с бога. Не искаше да настоява за по-бързо изпълнение на присъдата и сам Лихтенщайн, като смяташе, че щом оскърбеното величие на Ордена е получило удовлетворение, не струва да се дразни докрай могъщия монарх, при когото беше изпратен не само да вземе участие в тържествата по кръщавката, но и за преговори по Добжинската земя. Най-важната причина обаче беше здравето на кралицата. Епископ Виш не искаше дори и дума да става за смъртно наказание преди раждането. Той не без основание мислеше, че такова нещо едва ли ще се укрие от господарката, а тя, щом узнае, може да се разтревожи и много да си навреди. Така че на Збишко оставаше време да живее може би още няколко месеца, да направи последните си разпореждания и да се прости с близките си…