А Мачко го навестяваше всеки ден и го утешаваше както можеше. Говореха си те с тъга за неизбежната Збишкова смърт и с още по-голяма тъга за това, че родът им може да изчезне.
— Няма какво, трябва вие да си вземете жена — каза веднъж Збишко.
— По-добре да издиря някой наш роднина, макар и далечен — отговори развълнуван Мачко. — Де ще ти мисля аз за жени, когато на тебе главата ще отсекат. Ако пък най-сетне се наложи непременно да взема някоя, то няма да стане, докато не пратя на Лихтенщайн рицарска покана и не му отмъстя. Ти за това не се грижи!…
— Господ да ви плати. Нека ми остане поне тази утеха! Знаех аз, че няма да му простите. Как ще достъпите?
— Когато се свърши пратеничеството му, ще има или война, или мир — нали разбираш? Ако бъде война, ще му пратя покана да излезе преди боя на единоборство с мене.
— На утъпкана земя ли?
— На утъпкана земя, на коне или пеш, но само на смърт, не на робство. Ако пък бъде мирно време, ще ида в Малборг, ще ударя с копие портите на замъка, а на тръбача ще заповядам да обяви, че го каня на смъртен бой. Тогава вече не може се скри.
— То се знае, че няма да се скрие, и ще се разправите с него, виждам го сякаш с очите си.
— Дали ще се справя?… Със Завиша не бих могъл, с Пашко не бих могъл, с Повала също; но без да се хваля, бих се разправил наведнъж с двама такива като него. Ще види той, кучият му син! Нали оня фризийски рицар беше по-як? А като го цапнах отгоре без шлем, къде ми се спря секирата? На зъбите се спря. Не беше ли така?
Збишко въздъхна с голямо облекчение и каза:
— Ще ми бъде по-леко да загина.
И почнаха да въздишат и двамата, след това старият шляхтич заговори с развълнуван глас:
— Ти не се грижи. На Страшния съд костите ти няма да се търсят една друга. Поръчах да ти направят дъбов ковчег, по-добър от който и свещениците от катедралата „Света Богородица“ не могат да имат. Няма да изчезнеш безследно като някой безроден скитник-рицар. Да! И няма да допусна да ти отсекат главата на онова същото сукно, на което отсичат на гражданите. Вече се спазарих с Амилей да даде съвсем ново и толкова хубаво, та и кралят би си поръчал от него за подплата на шубата. И за литургии няма да се поскъпя — не се бой!
Зарадва се сърцето на Збишко, той се наведе към ръката на чичо си и повтори:
— Господ да ви се отплати.
Понякога обаче, въпреки всички утешения, го обхващаше страшна мъка, И следния път, когато Мачко дойде да го споходи, веднага след като го поздрави, той погледна през решетката на стената и попита:
— А какво става навън?
— Време като злато, а слънцето припича, та целият свят се радва.
Тогава Збишко сложи двете ръце на врата си, изви назад глава и каза:
— Ех, божичко! Да яхнеш коня, па да препуснеш по полята, по широките. Жално е да се умира млад, Страшно жално!
— Умират хора и на коня! — отвърна Мачко.
— Да! Но преди това на колко души виждат сметката!…
И почна да го разпитва за рицарите, които бе видял при двора на краля: за Завиша, за Фарурей, за Повала от Тачево, за Лис от Тарговиско и за всички други — какво правят, с какво се забавляват, в какви благородни упражнения минава времето им? И слушаше жадно разказите на Мачко, който казваше как те сутрин в пълно въоръжение прескачат коне, как дърпат въжета, как опитват силите си с мечове, с оловни секири и накрая как и какви песни пеят. На Збишко му се искаше с цялата си душа и сърце да полети при тях, а когато се научи, че Завиша веднага след кръщавката се кани да отиде хей там някъде в Унгария срещу турците, не можа да се сдържи и извика:
— Да бяха ме пуснали с него! Нека загина поне срещу неверните.
Но това не можеше да стане, а между туй се случи нещо съвсем друго. А то бе, че двете мазовецки княгини не преставаха да мислят за Збишко, който ги беше привлякъл с младостта и хубостта си. Най-после княгиня Александра, жената на Жемовит, намисли да прати писмо на магистъра. Магистърът не можеше наистина да измени присъдата, издадена от кащеляна, но можеше да се застъпи за младежа пред краля. Наистина на Ягело не подобаваше да дава помилване, когато се отнасяше до нападение върху пратеник, но все пак изглеждаше вън от всяко съмнение, че ще бъде доволен да прояви милост при застъпничество от самия магистър. Прочее надеждата отново оживя в сърцата на двете княгини. Княгиня Александра имаше слабост към изисканите орденски рицари, а те я почитаха твърде много, Неведнъж от Малборг пристигаха за нея богати дарове и писма, в които магистърът я наричаше достойна за почит, богобоязлива благодетелка и особена застъпничка на ордена. Нейната дума тежеше и беше много вероятно, че няма да получи отказ. Трябваше само да се намери човек, който да употреби всички усилия, за да занесе колкото може по-бързо писмото и да се върне с отговора. Като чу за това, старият Мачко се зае с тая работа без колебание…