Помолиха кащеляна да определи точно срока, до който обещава да задържи изпълнението на присъдата. Пълен с надежда, Мачко почна да се готви за път още същия ден, после отиде при Збишко и му съобщи радостната новина.
В първата минута Збишко се зарадва толкова много, като че му бяха вече отворили вратата на затвора. Обаче се замисли, изведнъж стана мрачен и каза:
— Кой може да очаква нещо добро от немците, Лихтенщайн също можеше да помоли краля за помилване и щеше дори да спечели с това, защото би се запазил от отмъщение, но все пак не пожела нищо да направи…
— Той се озлоби, задето не поискахме да му се извиним на тинецкия път. За магистър Конрад хората не говорят лошо. Най-сетне ти нищо не губиш от тона.
— Наистина — каза Збишко, — но не му се кланяйте там много ниско.
— За какво ще се кланям? Нося писмо от княгиня Александра — и толкова…
— Ех! Щом сте толкова добър, нека господ ви помага…
Неочаквано той погледна бързо чичо си и каза:
— Но ако кралят ме помилва, Лихтенщайн ще бъде мой, а не ваш. Помнете…
— Още не е сигурна главата ти, затова не давай никакви обещания. Доста ти са и онези там глупави обети — каза ядосан старият.
След това се хвърлиха един другиму в прегръдките и Збишко остана сам. Ту надежда, ту несигурност разяждаха душата му, но когато дойде нощта, а с нея и буря на небето, когато решетъчното прозорче почна да се осветява от зловещия блясък на светкавици, а стените да треперят от гръмотевици, когато най-сетне вихърът с фучене връхлетя в кулата и загаси мъждивия светилник до леглото му, останал в тъмно, Збишко изгуби отново всякаква надежда и цяла нощ не склопи нито за минута очи…
— Няма да се отърва аз от смъртта — мислеше си той, — нищо не може да ми помогне.
На сутринта дойде да го види благородната княгиня Ана Данута, а с нея н Дануша с лютнята на пояса. Збишко падна на колене пред всяка от тях и при все че беше измъчен от безсънната нощ, от нещастието си и от неизвестността, все пак не забрави рицарския дълг да изрази на Дануша почудата си от нейната хубост…
Но княгинята вдигна към него пълните си с тъга очи и каза:
— Не се възхищавай от нея, защото, ако Мачко не донесе благоприятен отговор или съвсем не се върне, ти, нещастнико, наскоро ще се възхищаваш на небето от много по-хубави неща.
После зарони сълзи и се размисли за бъдещата несигурна съдба на рицарчето, а Дануша веднага я последва. Збишко се наведе отново към краката им, защото и неговото сърце омекна от тия сълзи като восък на топло. Той обичаше Дануша не както мъж обича жена, но разбра, че я обича с цялата си душа, и когато я види, в гърдите му става нещо, като че в тях има друг човек, не така суров, не така буен, по-малко отдаден на войните, сякаш зажаднял за сладостна любов. Обзе го безгранично отчаяние, че трябва да я напусне и че не ще може да изпълни онова, в което и се бе заклел.
— Не ще сложа вече аз в краката ти, горкана, китки от паунови пера — думаше той. — Но ако се явя пред лицето на господа, така ще му кажа тогава: „Прости ми, господи, греховете, но каквото има добро на земята, не го давай на някой друг, а само на Юрандовата дъщеря от Спихов.“
— Познавате се отскоро — каза княгинята. — Господ не ще допусне да бъде това напразно.
Збишко почна да припомня всичко, което се бе случило в тинецката кръчма, и съвсем се разчувствува. Накрай замоли Дануша да му изпее онази същата песничка, която бе изпяла тогава, когато той я хвана и от пейката я занесе при княгинята.
И Дануша, при все че не й беше до пеене, дигна тутакси главичка към тавана и с притворени като на птичка очи започна: