За Збишко през това време съвсем бяха забравили, защото, кой можеше при такова голямо нещастие да помни за едно обикновено момче-шляхтич и че то е затворено в кулата на замъка! Збишко знаеше обаче от стражата на кулата за болестта на кралицата, чуваше глъчката на народа около замъка, а когато чу и неговия плач, и звъна на камбаните, падна на колене и забравил своята зла съдба, от цялата си душа почна да оплаква смъртта на обожаемата господарка. Струваше му се, че заедно с нея изгасва нещо и за него и че след такава смърт не заслужава никой да живее на света.
Ехото от погребението, звънът на черковните камбани, пеенето на процесиите и плачът на тълпите стигаха до него цели седмици наред. През това време той стана мрачен, загуби охота да яде и да спи и ходеше в подземието като див звяр в клетка. Тежеше му самотата, защото имаше дни, когато дори пазачът не му донасяше прясна храна и вода — толкова много всички бяха заети с погребението на кралицата. От деня на смъртта й никой не го беше посетил: нито княгинята, нито Дануша, нито Повала от Тачево, който по-рано проявяваше толкова доброжелателство, нито търговецът Амилей — познайникът на Мачко. Збишко с огорчение мислеше, че щом го няма Мачко, всички са забравили за него. Понякога му минаваше през ума, че може и законът да забрави за него и че ще трябва да гние до смъртта си в това подземие. Тогава той се молеше да дойде смъртта.
Най-после, когато след погребението на кралицата изтече цял месец и започна вторият, Збишко взе да се съмнява и в завръщането на Мачко. Та нали Мачко беше обещал да пътува бързо и да не жали коня. Малборг не е накрай света. За дванайсет седмици човек можеше да отиде и да се върне особено ако бърза. „Но може би той и не бърза! — мислеше си с тъга Збишко. — Може по пътя да си е сгледал някоя жена и предпочита да я заведе в Богданец, за да дочака свое потомство, пък аз тук вечно ще чакам господ да се смили над мене.“
Той изгуби най-после представа за времето, съвсем престана да говори със стражата и само по паяжината, която все повече замрежваше желязната решетка на прозореца, заключаваше, че навън приближава есента. Сега по цели часове седеше на леглото, с лакти на коленете, с пръсти в косата, която стигаше вече много по-долу от раменете — в полусън, в полувцепенение, — не вдигаше глава дори и тогава, когато пазачът му донасяше храна и заговорваше с него. Но един ден ключалката скръцна и познат глас се обади от прага на килията:
— Збишко!
— Чичо! — извика Збишко и скочи от одъра.
Мачко го стисна в прегръдките си, после хвана с ръце русата му глава и почна да я целува. Жалост, горест и мъка тъй преляха в сърцето на младежа, че той заплака на гърдите на чичо си като малко дете.
— Мислех, че вече няма да се върнете — каза с хълцане.
— Малко оставаше да не се върна — отговори Мачко.
Едва сега Збишко дигна глава, погледна го и извика:
— Какво е станало с вас?
И загледа изумен отслабналото, хлътнало и бяло като платно лице на стария войн, прегърбеното му тяло и побелялата коса.
— Какво ви е? — повтори.
Мачко седна на одъра и известно време дишаше тежко.
— Какво ли? — продума най-сетне. — Едва бях минал границата, в гората ме улучи стрела от немски арбалет. Разбойници-рицари — нали знаеш? Още не мога да си поема свободно дъх… Бог ми прати помощ — инак не би ме видял тук.
— Кой ви спаси?
— Юранд от Спихов — отговори Мачко.
Настъпи кратко мълчание.
— Те мене нападнаха, а половин ден по-късно той тях. Едва половината се отърваха. Мене взе със себе си в замъка и там в Спихов три седмици се борих със смъртта. Бог не поиска смъртта ми — и при все че ми е още тежко, върнах се.
— Та не сте ходили в Малборг?
— С какво щях да отида? Ограбиха ме до шушка и писмото с другите вещи взеха. Върнах се да моля княгиня Александра за друго писмо, но съм се разминал с нея из пътя и не зная дали ще я настигна, защото ще трябва да се готвя за оня свят.
След тия думи той се изплю на дланта си, протегна я към Збишко и показа чистата кръв върху нея.